Колин Фалконър - Харем

Сюлейман отчаяно запуши ушите си с длани.

— Няма да те слушам повече!

— Чудил ли си се някога… защо Баязид е… толкова способен… войн? Защото… е син… на Ибрахим!

— Не! Това е невъзможно!

— Толкова много… му вярваше!… Глупак… никога… не разбра, какво направи той… когато се върна… от Египет.

— Не!

— Разбираш ли?… Това е моят… подарък… за османлиите. Избирай, Сюлейман! Селим… или синът… на гърка! Проклинам теб… и всеки султан… след теб… докато империята… не се превърне… в спомен и развалини.

— Престани! Моля те!

— Колко те… мразя!

— Не-е-е-е-е! — Той я сграбчи за раменете и я разтърси. — Ти ме обичаш! Кажи го! Обичаш ме!

Той се взря в очите й и забеляза как светлината угасва в тях. Кратък проблясък и после — тъмнина. Той отметна глава назад и закрещя. После захвърли с всичка сила тялото й върху леглото. То се претърколи на една страна.

— Не-е-е-е-е! Не е вярно!

Дръпна силно шапчицата от главата й и перлите, вплетени в побелялата й коса се пръснаха по мраморния под. Няколко кичура коса се откъснаха от скалпа й и останаха да висят между пръстите му.

— Не-е-е-е!

Грабна един стол и го запрати към венецианското огледало насреща; видя как собственият му образ се пръсна на хиляди парченца. После напусна тичешком стаята.

Когато по-късно Аббас влезе в спалнята му, го завари да плаче като дете, свит на кълбо върху леглото си. Слугите му го бяха напуснали ужасени, никой от тях не знаеше какво да направи. Лежа така цели три дни, плака и разговаря с духовете, наобиколили леглото му, и когато най-сетне прати да повикат отново Аббас, то бе, за да му нареди да се погрижи стаите на Хурем да бъдат заключени и запечатани, за да не може никога вече да влезе там, където някога беше слушал смеха й и беше намирал покой в прегръдките й.

Амазия, 1559

Ездачите препускаха един срещу друг, подковите на конете потъваха в меката пръст, а зад тях хвърчаха гъсти кафяви буци кал. Първият ездач хвърли копието си, а противникът му се опита да избегне удара, като се плъзна надолу по хълбока на коня си, но дългият прът все пак го удари силно по гърба. Ездачите, струпани в единия край на арената, радостно завикаха. Тъпаните забиха по-бързо, писъкът на зурлите стана по-пронизителен.

— С-с-с-с-с — изсъска Баязид на арабския си жребец, който подскачаше, изправен на задните си крака, раздразнен от музиката и крясъците наоколо му.

— Още три точки — усмихна се Мурад. — Добър ден за Сините.

— Скоро може да ни се наложи да хвърляме истински копия — каза Баязид. Усмихна се и препусна към центъра на арената, към двамата ездачи от отбора на Зелените. Когато наближиха, Мурад забеляза как първото копие, метнато прекалено бързо, профуча над рамото на снишилия се над шията на коня си принц, без да го докосне. Баязид рязко извърна жребеца си надясно и вторият ездач трябваше да дръпне силно юздите, за да избегне сблъсъка.

Баязид дръпна поводите и конят му се закова на място. Преди противниковият играч да се е осъзнал, принцът се озова зад гърба му. Копието удари Зеления между плешките. Мъжът простена от болка и се свлече върху коня си.

Хората около Мурад наскачаха и тържествуващо завикаха, Баязид поиска ново копие от стрелкащите се между краката на конете пажове. Лицето му светеше триумфално. Той се усмихна на Мурад през гъстата си черна брада.

— Какво ще кажеш, Мурад?

— Ще кажа да отидем да си отрежем по едно парче от Ечемичения самун!

Баязид се засмя. „Ечемичен самун“ беше прякорът, който бяха дали на Селим. Разнесоха се нови викове, тъй като още един играч от отбора им бе успял да спечели точки.

Този ден бяха непобедими. Не можеха да загубят. Невъзможно.

Беше се превърнала в стара жена. Баязид я откри в градините на харема. Позлатеният дървен павилион бе заобиколен от украсени с правоъгълни орнаменти колони. Резбованите прозорци и арките на вратите гледаха към розовата градина, оживяла в бледорозово.

Тя седеше сама в павилиона. Тишината се нарушаваше единствено от тракането на перлените зърна на броеницата между пръстите й. Устните й се движеха леко, редящи молитви към Мохамед. Беше облечена в рубиненочервен кафтан, бродиран със златна сърма и снежнобял жакет, поръбен с лебедов пух. Лицето й бе скрито зад муселинов яшмак, но Баязид ясно виждаше дълбоките бръчки около очите й, издаващи възрастта. Времето не беше пощадило Пролетната роза. Единственото, което й бе останало, бяха бодлите.