Колин Фалконър - Харем

Тя отново затвори очи и заспа. Аббас излезе от стаята. Обърна се, за да я погледне още веднъж. Изглеждаше толкова крехка и безпомощна. Като парцалена кукла върху възглавницата. Как беше възможно навремето да се е страхувал толкова много от нея? И как така сега изведнъж се изпълни с внезапно съчувствие към нея?

— Ще ти помогна — промълви той. — Този път няма нужда да ме заплашваш. С удоволствие ще сторя, каквото мога.

Той излезе, притваряйки тихо вратата зад себе си.

Мраморно море

— Защо не дойде? — попита Джулия.

Лудовичи се облегна на перилата на кораба, загледан в куполите и минаретата на великия град, избледняващи в далечината на фона на виолетовата сутрешна мъгла.

— Не знам — отвърна той. — Никога не съм разбирал логиката, която води Аббас.

— Но той каза, че ще дойде.

— Също така намекна, че може и да не го направи.

— Мислиш ли, че още е жив?

Лудовичи поклати глава.

— Информаторите ми от Портата скоро ще разберат това. Ако Аббас бъде убит, значи с право сме бързали да напуснем града. А ако е добре и е предпочел да не идва… в такъв случай нищо не може да промени решението му.

Водата искреше в златисти отблясъци, докато слънцето се издигаше нагоре в небето. Корабът подгони ранния бриз, като се плъзгаше покрай островите, осеяли пътя към Дарданелите и Средиземно море. Джулия си спомни онази далечна сутрин, когато за първи път видя града, който я бе поробил и освободил. Не можеше да повярва, че може би никога нямаше да види силуетите на минаретата и куполите.

— Ще се моля за него — каза Джулия. Сложи ръка върху ръката на съпруга си. Морският вятър беше чист и солен. Тя мислено се сбогува с Аббас и Сирхане и почувства как миналото се отделя и свлича от душата й като стара, изсъхнала кожа.

Топкапъ сарай

Хурем умираше. Стана му ясно още щом прекрачи прага на стаята. Беше подпряна на възглавници; Муоми вплиташе перли в косата й, малката зелена шапчица се мъдреше на главата й. Беше облечена в кафтан от снежнобяла коприна, подобно на конкубина, подготвяща се за своята първа нощ със султана. Това бе абсурдна пародия с нейната младост и на Сюлейман му идеше да простене, когато я видя. Какво правеха с нея? Нямаха ли поне грам уважение?

Хурем не приличаше на себе си. Плътта й се беше стопила, костите й стърчаха, чертите на лицето й бяха изчезнали. Тялото й се беше смалило и изглеждаше съвсем дребно, като на кукла.

Муоми и Аббас бяха коленичили до постелята й с потъмнели от страх лица. Притесняват се за собствените си кожи, без съмнение, помисли си Сюлейман.

Мили боже, тя наистина умираше!

— Малка роксолана… — промълви той.

Клепките й потрепнаха и тя отвори очи.

— Сюлейман.

Муоми и Аббас се отдръпнаха. Султанът седна на ръба на леглото и взе ръката й в своята. Беше студена като мрамор.

— Не ме напускай — прошепна той.

— Аз съм свободна, Сюлейман. — В гласа й нямаше и следа от нежност; звучеше с металическа дрезгавост, като ятаган и ножница.

— Не ме напускай.

— Глупак. — Устата й се изкриви в дъга.

Той не чу това, поднесе пръстите й към устните си и ги целуна.

— Обичам те, малка роксолана.

— Вярвам… че е така. Животът… се отнесе… жестоко… с теб… Сюлейман. Но пък… ти си го… заслужаваш.

Нещо дълбоко в стомаха му се вледени. Дали я бе чул правилно, дали беше разбрал какво точно му беше казала…

— Какво казваш?

— Казвам ти… да вървиш… да се пържиш… в ада!

Сюлейман ужасен се втренчи в нея. Внезапно изпусна ръката й — сякаш Хурем току-що му беше признала, че е болна от проказа — и скочи на крака. Обърна се към слугите, наобиколили леглото.

— Марш навън! Махайте се! Всички!

Муоми и останалите гедичлийки забързаха към вратата. Само Аббас се поколеба, едрите му тъмни черти бяха изкривени от изненада и объркване.

— Вън! — кресна към него Сюлейман.

Вратата се захлопна зад гърба на евнуха.

Когато отново се обърна към Хурем, тя се усмихваше! Да, усмихваше се, макар гримасата върху лицето й съвсем да не приличаше на усмивка. Устните й бяха дръпнати назад, оголвайки зъбите й в непогрешим триумф.

— Малка роксолана…

— Аз не съм ти… малка… роксолана. Никога… не съм те… обичала. Всеки ден… от живота си… съм те мразела… докато зъбите не ме… заболяха от… силата на омразата ми.

Сюлейман потърси опора в издължената златна колона, която подпираше балдахина над леглото.

— Болна си. Бълнуваш — рече високо той.

— Бях твоя… затворничка… не можех да направя нищо друго… освен да ти се… подчинявам. Но… О! Колко много… те мразех!