Колин Фалконър - Харем

— Какво ще правиш, Баязид?

— Какво мога да направя? Сюлейман не ми остави избор. Макар че спорът ми е със Селим, не с баща ми.

— Грешиш.

Баязид сведе поглед, без да отвърне. Градината беше красива, въздухът бе напоен с аромат на рози. Денят бе прекалено хубав, за да се говори за проливане на кръв.

Една гедичлийка напълни чашата на Гюлбехар с ароматен шербет и тя го поднесе към устните си.

— Каквото и да направя, война ще има — каза Баязид.

— Заради Селим ли?

— Проблемите на османлиите нито започват, нито свършват със Селим. Правнуците на мъжете, които някога последваха Фатих в Стамбул, сега седят в тимарите си в Анадола и гледат как тяхното племе от воини сега е управлявано от хората, които техните бащи са покорявали. Девширмето ни обремени с армия от бюрократи. Собствените им християнски роби ги изблъскват от земите им. Баща ми е забравил овчите кожи на своите предшественици. Те мухлясват в съкровищницата му, докато един везир — българин облага с данъци дори билките и розите и пропъжда тимариотите от земите им, а той самият пълни джобовете си! Всичко е подкуп, бакшиш! Какво стана със старите закони на Сюлейман, според които всичко се дължи само на лични качества? Написа си законите и ни забрави! Истинските османлии са живели в палатки и са гледали към империята си от седлата на конете си, а не от копринените дивани!

Гюлбехар отново прекара броеницата през пръстите си.

— Помниш ли, когато Мустафа беше убит, Баязид? Помниш ли какво казаха еничарите тогава? „С Мустафа си отиде и нашата надежда.“

— Помня.

— Имаме нужда от нов Мустафа. — Тя остави броеницата и настойчиво го загледа. — Ти, Баязид. Ти толкова много приличаш на него. Можеш да яздиш, да се бориш, да водиш. Ти си истински гази.

— Стига и баща ми да мислеше така.

— Сюлейман беше мой господар в продължение на дълги години, но аз наистина не познавам мъжа, в който се е превърнал. Забравил е, че е гази. Дори и сега, когато онази вещица вече е мъртва. Виж какво направи с теб! Посрами те, изпрати те в изгнание тук, в Амазия, както стори и с моя син. Поднася трона на онзи дебел пияница, брат ти!

— Това е негово право. Селим е този, с когото имам сметки за разчистване.

— Не, имаш сметки за уреждане със Сюлейман. Внимавай!

— Честно казано, аз не го обичам, но той е мой баща и мой султан.

— Такива бяха думите и на моя син. — Гюлбехар се върна към броеницата и беззвучните си молитви.

— Той знае какъв човек е брат ми. Не виждам никаква логика.

— Нямаше логика и в убийството на Мустафа. Но той въпреки това го направи. Внимавай, Баязид. Аллах да те пази.

Тя му протегна ръка. Баязид я целуна и си тръгна.

Да поеме срещу Сюлейман? Не, немислимо. Гюлбехар бе просто една озлобена старица. Сюлейман го изпробваше. Знаеше, че не бива да позволява на Селим да остава в Маниса, на пет дни от столицата, докато Баязид се намира на близо месец път. Селим се беше заклел да го убие, ако някога седне на трона. Какво друго му оставаше? Трябваше да тръгне срещу брат си. Такава беше традицията, традицията на османлиите. Баща му със сигурност го разбираше.

Топкапъ сарай

Сюлейман умислено гледаше към великия си везир, но сякаш не го виждаше. Седеше неподвижно и ритмично потупваше с показалец върху златната странична облегалка на трона си. Беше облечен в тъмночервен кафтан без ръкави на златисти тигрови шарки и подплата от черен самур над роба от зелен брокат. Върху тюрбана и пръстите му блестяха изумруди. Но въпреки цялото си величие изглеждаше някак смален, помисли си Рустем — сякаш от него не беше останало нищо друго, освен една сбръчкана посивяла глава, забодена върху вързоп от празни скъпи дрехи. Страните му бяха обилно покрити с руж, за да се скрие бледността им.

— От болестта беше — измърмори Сюлейман.

— Господарю? — Рустем свъси вежди.

Сюлейман вдигна глава, сякаш едва сега забелязваше присъствието на везира.

— А, Рустем…

— Идвам от Дивана, господарю.

— Дивана — повтори Сюлейман, сякаш се опитваше да си спомни какво точно беше това.

— Имам лоши новини, господарю.

— Баязид?

— Да, господарю. — Рустем още веднъж усети, че е объркан. За момент му се стори, че Сюлейман е на ръба на лудостта, а после отново се опомня и застава нащрек. Това му се случваше непрекъснато, откакто Хурем почина.

— Отговори ли на чауша, който му пратих?

— Да, господарю.

— И какво каза?

— Отговорът му е кратък, господарю. — Рустем измъкна писмото от гънките на робата си. Прочете задължителните официални обръщения. — Продължава все в този дух, за да се стигне до следното, господарю: