Колин Фалконър - Харем

Вятърът изфуча и раздрънка прозорците, въглените в камината просветнаха.

— Знам, че ще продължиш да преуспяваш, Лудовичи.

— Може би. Но тази неизвестност ме притеснява. Човек никога не може да е сигурен каква ще бъде следващата стъпка на османлиите. Диванът е гнездо на змии, Джулия — никой не знае какво ще се излюпи от него.

Топкапъ сарай

Върху кубетата на двореца проблясваше тънка коричка лед. Слънцето светеше на чистото синьо небе, но не топлеше. Хурем подуши северния вятър, надявайки се да долови аромата на степите, но той бе толкова безстрастен, колкото черните води на Босфора. Тя потръпна и се уви още по-плътно в хермелиновата си роба, макар че напоследък нищо не можеше да я стопли. Остаряваше.

Тя намести стъпалата си под мангала, но сякаш вече бе загубила способността да усеща топлината. Загледа се навън през решетките на прозореца — отново на север, отвъд Черно море, към степите, скрити нейде зад виолетовия хоризонт. Затвори очи и духът й се отдели от старото тяло, полетя свободно над водата и кервансарая в Юскудар. Юскудар! Да, тя го помнеше. Каменният хан с фонтан отпред, откъдето бе дошла преди трийсет и пет години. Видя се като младо момиче с меднозлатиста коса, с горчива омраза в устата и дързост в погледа. Засмя се. Каква беше само! Трябваше да я хвърлят за храна на рибите в Босфора! Как бе успяла една подобна упорита негодница да се превърне в кадъна?

Но сега онова момиче беше далеч пред нея, чак до хоризонта. Духът й продължаваше да се рее, а под нея се ширеше Кара Дениз, Черно море, повърхността му беше като стоманено острие, върху което като мънички песъчинки тъмнееха карамусалите. После тя отново се понесе като черна врана над твърдата земя, а под себе си видя племето на кримските татари, над палатките им и закритите с черджета каруци. Жените дояха кози и овце, мъжете препускаха към тях през степите. Тя им помаха. Майка й вдигна поглед от вимето на козата, която доеше, и й махна в отговор.

Хурем затича към нея. Смееше се.

Баща й също се смееше. Вдигна я със силните си ръце на седлото на своя жребец и препусна през обраслите с тръстика острови на бащицата Днепър, покрай издигащите се куполи и минарета на джамиите и катафалките. Пред тях се простираше огромен град от палатки и коне, чуваха се флейтите на циганите…

— Господарке!

Хурем се стресна в съня си, тялото й се стегна, сякаш някой бе забил нажежен до бяло нож в плътта й. Сърцето й лудо биеше, лицето й беше покрито с пот. Муоми стоеше надвесена над нея и разтърсваше ръката й.

— Какво има? — попита Хурем.

— Ти викаше, господарке. Всичко наред ли е?

— Спях — отвърна Хурем и й се стори, че чак ще се задави от разочарование.

— Добре ли си, господарке? — попита я Муоми равно, без следа от загриженост.

— Върви си.

Муоми се поклони и излезе от стаята.

Раменете на Хурем увиснаха уморено и тя заплака тихо. Не беше искала да се връща. Осъзна, че в съня си се беше чувствала щастлива — първото истинско щастие, което изпитваше, откакто бе дошла тук. И беше изпитала топлина. Борбата й за надмощие над всички останали жени не й беше донесла нищо. О, в началото, когато Сюлейман я беше избрал, тя бе усетила огромно облекчение. По-късно, когато бе отстранила Гюлбехар, се бе изпълнила с хладно задоволство — макар че и това не беше кой знае какво постижение. Но в живота й липсваше истинско щастие. Може би защото не жените бяха нейните истински врагове, а мъжете.

И Сюлейман. Продължаваше да го мрази със същата сила както в онзи ден преди трийсет и пет години, когато я беше избрал. Не, дори и преди това го мразеше. От първия ден, в който я бяха заробили, от деня, в който я бяха отвели от селото й с вериги около китките. Омразата й не беше отслабнала през годините, в които се беше сдобивала с власт, когато бе печелила безрезервната му привързаност. Продължаваше да тлее дълбоко в душата й, горчива зелена отрова, все така силна и смъртоносна, както навремето.

Но не студът и спомените й бяха причина за мрачното й настроение, а славеят. Беше й подарък от Сюлейман. Беше й го дал в деня на тяхната сватба. Птичката беше затворена в кафез от кедрово дърво, инкрустирано с перли и оникс и оттогава не беше спирала да пее. Тази сутрин я беше намерила да лежи, студена и неподвижна. Нежно я беше взела в шепи, беше я извадила от кафеза и се беше взряла в немигащото и око.

Първата й реакция не беше на скръб, а на паника. Докато я гледаше, птичката запя за последен път.