Колин Фалконър - Харем

Сюлейман отметна глава назад и нададе болезнен вик, който се разнесе из целия лагер и отекна из планините наоколо, като караше дори най-закоравелите еничари да потръпнат. Вик на болка и мъка по бъдещето на османлиите.

Пера

Двамата седяха в сгъстяващия се мрак: ренегатът в копринена роба и робинята в черна вестура. Наблюдаваха слънцето, което се скриваше зад хоризонта, докато снегът около тях посивя. Светлините примигваха покрай пристанището, мачтите на турските галери и гръцките карамусали се отразяваха в перлените води на Златния рог, подобно на кости, щръкнали от калта, но не помръдваха.

— Не вярвам на дума от това, което ми каза — рече Джулия най-накрая. — Той се опитва да ме предпази.

— Само ти предавам думите му — отвърна Лудовичи.

Джулия поклати глава.

— Сирхане никога не би ме изложила на опасност.

Лудовичи замълча.

— Не вярвам на нищо от казаното — повтори Джулия.

— Трябва много да си я обичала — промълви Лудовичи Джулия извърна глава към него, опита се да разчете изражението му в тъмнината. Дали знаеше? Да, сигурно беше разбрал. Чертите му бяха изкривени от болка. Тя никога не беше желала да го нарани по този начин. Какво точно й беше казала Сирхане?

„Може би трябва да се научиш да го обичаш повече“.

Засега нищо не можеше да се направи. Тя самата се разкъсваше от болка.

— Аббас те е излъгал — повтори тя. Но в сърцето си знаеше, че евнухът беше казал истината.

Топкапъ сарай, 1558

„В името на Всевишния, да бъде вечно царството Му! В името на свещените чудеса на Мохамед, да се слави името Му! До теб, който си Султан на султаните, Суверен на суверените, Божията сянка на земята, Господарят на Бяло и Черно море, на Румелия и Анадола, на Карамания и на земите на румите, на Диарбекир, Кюрдистан и Азербайджан, на Персия, Дамаск, Алепо, Кайро, Мека, Медина, Йерусалим, на цяла Арабия, на Йемен и на много други земи, които моите благородни прадеди и славни предшественици — нека Бог бди над гробовете им! — са завладели със силата на своите оръжия и които моето августейшо величество е покорило със своя огнен и всепобеден меч, Султан Сюлейман Хан, син на Султан Селим Хан. Татко.

След поредица от вербални и писмени комуникации се обръщам към моя Господар с молба да се застъпи за мен и да ме подкрепи срещу онези, които се осмеляват да разпространяват злословия по мой адрес. Бог знае, че никога не съм търсил лични облаги, за разлика от други, които са си спечелили популярност сред войниците и улемата, за да се издигнат и да се осмелят да съперничат на благословения ни баща. Аз съм безсилен срещу тяхната конспирация, аз, който никога не съм искал нищо друго, освен да ти служа. Всичко, което имам на този свят, е твоята любов и тази на благородната ми майка. Съдбата ми е изцяло в твоите ръце. И все пак, въпреки че не се опитвам да настройвам еничарите и не се мятам на коня си при първа възможност, аз съм зависим от онези, което заговорничат срещу мен. Зная, че никога не бих могъл да засенча ярката светлина, която хвърляш над целия свят.

Силно се притеснявам за твоята сигурност, господарю мой. До мен всекидневно достигат вести, че собственият ми брат е бил забелязан да влиза в Портата, преоблечен и преобразен, да разговаря с еничарите в техните бараки и да сее семето на размирици и бунт. Моля се тези новини да не се окажат верни, тъй като за мен няма покой, докато знам, че моят велик благодетел е в опасност…“

Сюлейман захвърли писмото настрани и отчаяно простена. Изглеждаше посивял и смален върху своя златен трон, свит между двата златни лъва, все едно, че беше тяхна плячка, а не техен господар. Рустем мълчаливо чакаше, лицето му бе безизразно.

— Моли ми се като някоя жена! — процеди Сюлейман.

— Страхува се от Баязид.

— И би трябвало. Баязид е лъв. Истински гази.

— Така е, господарю.

— Какво ти донасят шпионите ти за Селим? Продължава ли да се налива с вино?

— Прекарва цялото си време на масата. Или в ловуване.

Сюлейман махна нетърпеливо с ръка.

— И иска аз да го предпазя от Баязид!

— Когато му дойде времето, Баязид ще му отнеме трона, господарю.

— Когато умра, нека Господ решава.

Сюлейман притвори очи. Беше се надявал, че по някакъв начин ще успее да сложи край на кръвопролитията, съпътстващи всяко унаследяване по линията на османлиите, но с екзекутирането на Мустафа само ги беше направил по-сигурни. Имаше една стара поговорка: „Което трябва да стане, ще стане.“ Баща му беше убил, за да се качи на трона. Изглежда, че и синовете му щяха да сторят това, независимо от всичките му усилия.