Колин Фалконър - Харем

Агата наруши надвисналото мълчание.

— Искаме Рустем.

— Рустем ще бъде сменен. Златният печат на великия везир ще отиде в ръцете на Ахмед, вторият везир. Но няма да позволя Рустем да бъде наранен.

— Той ни отне нашия Мустафа!

— Аз ви отнех вашия Мустафа.

Агата го изгледа втренчено, очите му светеха от омраза. Но не отвърна нищо. Всеки отговор би му коствал главата.

— Ще тръгнем срещу суфавидите — каза Сюлейман, — срещу еретика Тамасп. Ще има плячка и жени. Ако хората ти искат кръв, нека бъде персийска.

— Искаме Рустем — повтори упорито агата.

— Щом го искате, ще трябва първо да убиете мен — каза Сюлейман и извади ятагана си.

Еничарите един по един се обърнаха с гръб и се запътиха към палатките си. Минаха няколко дълги минути, тъй като войниците бяха хиляди, но Сюлейман не помръдна и накрая се озова сам срещу агата. Старият генерал също се извърна и се отдалечи.

Значи всичко беше свършило, помисли си Сюлейман. Сега бъдещето принадлежеше на Баязид.

Амазия

Вестта беше написана с бяло мастило върху черен пергамент. Нямаше нужда Гюлбехар да прочете посланието, за да разбере какво е съдържанието му. Беше разбрала още щом бе видяла чауша на султана да спира коня си в двора. Не, знаеше от преди това. Съдбата на Мустафа бе решена в мига, в който той бе напуснал тези стени.

Тя отказа да вземе писмото. Изплю се в лицето на чауша, прокле него и синовете му да се пържат в адския огън навеки и се опита да издере лицето му с нокти. Нейния кислар агаси, както и прислужничките й я задържаха и мъжът избяга с пребледняло лице и треперещи ръце, а скръбният вой на кадъната кънтеше в ушите му.

Стамбул

Разбра, че Мустафа и съпругът й са мъртви още щом го видя. Беше тежък суданец с черно безизразно лице — кастрат и глухоням. Не можеше да говори, не можеше и да чува. Не можеше да направи каквото и да било, за да се разбере с него. Всяка капчица милост и съчувствие бяха изпепелени в душата му чрез болка, осакатяване и строга дисциплина. Това не бе човешко същество.

Устата му, в която липсваше език, издаваше някакви странни звуци, когато доближи до нея, дъхът му стържеше в гърдите. Той опъна връвта пред себе си, очите му я гледаха напрегнато. Тя го познаваше — беше чаушът на кислар агаси.

Сирхане инстинктивно отстъпи назад, макар да знаеше, че няма накъде да бяга. Той щеше да напусне стаята единствено след смъртта й, с отрязаната й глава, напъхана в кожената торба, висяща на кръста му точно с тази цел.

— Сега, след като Мустафа е мъртъв, Аббас може спокойно да действа — каза му тя. — Той продължава да си мисли, че съм заплаха за Джулия.

Сълзите й се затъркаляха по страните й.

— Никога нямаше да го направя. Никога нямаше да я предам — прошепна тя на глухонемия. — Беше просто блъф. Никога не бих й причинила зло. Никога. Но тя няма да го узнае. Нямам нищо против да умра, но не искам Джулия да ме намрази.

Тя затвори очи и отпусна ръце встрани. Нямаше да се бори с него. Не можеше да избяга.

— Джулия, никога не бих…

Бостанджията метна примката около шията й и прекъсна думите й. Повдигна я с лекота от пода и бързо и ефективно сложи край на живота й.

Пера

Джулия се заключи в спалнята си и не излезе от там цели три дни. Понякога, особено вечер, Лудовичи я чуваше да плаче зад вратата. Той чукаше и викаше, но тя не му отвръщаше. Хранеше се сам в голямата трапезария, а тихият звън на сребърни прибори и порцелан отекваше в сводестия таван. Не откъсваше очи от празния стол насреща си и избутваше тъмната сянка на съмнението дълбоко в съзнанието си, отказвайки да приеме подозренията си за истина.

На четвъртата сутрин, когато Джулия най-после се появи, лицето й бе бледо като мъртвешки саван, а под очите й имаше тъмни сенки. Очите й гледаха празно.

Лудовичи се изправи и я проследи с поглед, докато се стоварваше тежко върху махагоновия стол с висока облегалка.

— Добре ли си?

Тя не отвърна веднага. Накрая промълви.

— Обичаш ли ме, Лудовичи?

— Знаеш, че те обичам.

— Тогава искам да разбереш кой е дал заповедта.

— Какъв смисъл има?

— Просто разбери.

— Това, за което ме молиш, е невъзможно.

— Аббас знае. Сигурно знае.

— И ако заповедта е дошла от султана?

— Просто разбери. Моля те.

Лудовичи се ядоса и се почувства безпомощен. Нима Джулия имаше намерение да си отмъщава дори ако това засягаше хора от Великата порта? Невъзможно. Какво се надяваше да постигне? В османската империя екзекуциите бяха обичаен начин за разрешаване на проблемите. Появата на бостанджията бе като знак на съдбата; не можеше да бъде предвидена или предотвратена.