Колин Фалконър - Харем

Еничарите мълчаха, докато той яздеше към тях. Някои извръщаха лица настрани, други го гледаха намръщено, но с респект. Сюлейман заби копието със седемте конски опашки пред шатрата си и повика чауша си. Изпрати го в Амазия, да отнесе документ, подпечатан със султанската тугра. С този документ Мустафа се задължаваше да се яви незабавно при него. После зачака.

Амазия

— В името на Аллах, не отивай!

Мустафа потупа майка си по ръката. Тя я изтегли, засегната от снизходителното му отношение, но той само се усмихна.

— Султанът така заповядва. Ако откажа, ще бъда обвинен в неподчинение.

— Ако отидеш, пак може да те обвини. Кой ще те защити?

— В двореца и без това вече говорят зад гърба ми. Това е моят шанс да отвърна на лъжите им.

— Ако е искал да чуе обясненията ти, защо не дойде тук? Защо отиде в Коня?

— Може би се страхува да дойде.

Гюлбехар се изправи и му обърна гръб, за да скрие сълзите на болка, изпълнили очите й.

— Нека те обвиняват, в каквото си искат! Нищо не могат да докажат!

Мустафа се зачуди дали да й каже за писмото и за разговора си с Рустем. Реши да премълчи.

— Еничарите вече ме възприемат като техен лидер. Има ли по-сигурно място за мен от техните редици?

— Има. Тук! Тук, в своята крепост, ще си по-защитен — далеч от Сюлейман и Рустем!

— Мой върховен дълг е да се подчиня на баща си. Той ме вика.

— Ами ако там те очакват бостанджиите?

— Той ми е дал живот. Има право да ми го отнеме.

Гюлбехар се извърна, очите й блестяха от страх и гняв.

— Не! Няма такова право! Аз също съм ти дала живот! Сукал си от гръдта ми, отгледала съм те от бебе! Няма право да те отнема от мен! — Гюлбехар се почувства така, сякаш някой я беше ударил силно в стомаха. Присви се на две и отвори уста да си поеме въздух. Мустафа се спусна към нея, прегърна я и я поведе към дивана.

Дълго я държа в прегръдката си. Накрая прошепна:

— Трябва да отида.

— Седни на трона. Чака прекалено дълго. Само една дума да кажеш и еничарите ще се вдигнат да те подкрепят. Няма нужда да се пролива кръв. Собственият ти дядо детронира Баязид и го изпрати в изгнание. Законът го позволява.

— Но Божият закон — не. Сам Сюлейман ме е учил на това.

— Разбира се!

— Не мога да го направя. По-скоро бих умрял, отколкото да опозоря името си пред света и да опетня душата си пред Аллах.

— Мустафа… — Знаеше, че нищо няма да го трогне. Онази негодница беше спечелила. Представяше си я как лежи опъната на дивана и се смее. Животът можеше да бъде толкова прост, ако човек не вярваше в нищо друго, освен в своето собствено оцеляване.

— Честта ми е по-ценна, от която и да е световна империя. Какъв владетел бих бил, ако продам душата си, за да спечеля престола? Ще властвам без срам или изобщо няма да властвам.

— Ти си глупак — промълви Гюлбехар.

— Знаеш, че не го мислиш — усмихна се Мустафа. — Ако отстъпех, щеше да те е срам от мен. И аз щях да се срамувам от себе си.

— Толкова лесно й позволяваш да спечели — прошепна тя.

— Както и да е — добави той, — ако не отида, все едно, че се признавам за виновен. Той няма да ми стори зло, майко. Дал ми е дума. Баща ми е човек на честта, какъвто съм и аз.

Не, помисли си Гюлбехар. Баща му беше човек на дълга. За Мустафа дълг и чест можеха да изглеждат като едно и също нещо, но те всъщност бяха две напълно различни понятия.

— Ще тръгна призори — рече той.

— Аллах да бъде с теб — прошепна Гюлбехар, подаде му ръка за целувка и го остави да си тръгне. Когато Мустафа излезе, сълзите й бяха пресъхнали; тя седна до прозореца, загледана в звездите, изпълнена с гняв, безпомощна в своя затвор.

Актепе

Във въздуха се носеше пушек от влажни елхови съчки. Лагерът беше притихнал. Водоноските със скърцане сновяха из редиците палатки, към отделението на касапите вървяха стада овце, обгърнати в задушлив прах. Групичка еничари играеха на зарове, насядали около разпален мангал.

Когато видяха Мустафа, скочиха на крака и наобиколиха коня му, така както бяха направили и в Амазия. Новината за пристигането на шахзадето бързо се разпространи из лагера: престолонаследникът щеше да ги поведе срещу Персия! Неколцина дори го нарекоха „падишах“ и виковете им стигнаха до онази част на лагера, където върху трона си седеше Сюлейман и се съветваше с великия везир Рустем. Двамата замлъкнаха и се заслушаха във виковете. Рустем забеляза как чертите на султана се стегнаха решително.

Падишах! Император!

— Ето го, идва духът на баща ми — измърмори Сюлейман.