Колин Фалконър - Харем

— Добре ли си? — попита я тя.

— Малко съм уморена от пътуването, това е всичко — каза Сирхане и отпусна глава на рамото на Джулия, за да скрие лъжата, изписана върху лицето й.

— Толкова време мина! Когато пратеникът ти дойде, направо не можах да повярвам, че си тук, в Стамбул.

Сирхане й изглеждаше нервна. Не приличаше на самоуверената жена, която Джулия познаваше. Ни най-малко.

— Разкажи ми всичко — настоя тя. — Какво те води тук?

— Абдул ме отпрати. Станаха неприятности.

— Неприятности ли? — Джулия стисна ръката и. — Мъжът ти добре ли е?

— Да, но… чувства, че е опасно. — Сирхане не смееше да срещне погледа й.

— Толкова ли са зле нещата наистина?

— Не си ли чула?

— Само слухове. Казват, че Мустафа искал да сключи съюз с шах Тамасп.

— Това е работа на Рустем. Но има и нещо по-лошо. Еничарите се опитали да убият везира, докато лагерувал покрай Зелената река. Той обвинява Мустафа.

— Вярно ли е?

— Не, разбира се… но какво можем да направим? Съпругът ми е верен на шахзадето. Ако започне война…

Джулия се опита да я успокои, но Сирхане се отдръпна.

— Добре съм. Не бива да се паникьосвам.

— Война? — Джулия я загледа втренчено. — Можем ли да направим нещо? Лудовичи има връзки в Портата. Може би, ако той…

— Нищо не можете да направите — прекалено бързо отвърна Сирхане.

— Ако трябва да се скриеш някъде…

— Да се скрия от султана? — Сирхане вдигна очи и внезапно обви ръце около шията на Джулия и зарида. — Съжалявам.

— Съжаляваш. За какво?

Но Сирхане продължаваше да плаче и не отвърна. Джулия усещаше как тялото на приятелката й трепери, а сълзите й мокрят тънката й риза. Плачът й сякаш продължи с часове. Накрая Сирхане се отдръпна.

— Никога не бих те наранила — каза тя.

— Не разбирам… какво казваш?

Сирхане погали страната на Джулия.

— Просто запомни, че никога няма да те нараня.

— Знам. Но продължавам да не разбирам. Има и още нещо. Какво е то? Какво се е случило?

Сирхане поклати глава.

— Просто ме прегърни — каза тя. — Ще ти кажа по-късно. Не сега.

Но Сирхане не й каза какво не е наред. Вместо това двете отидоха в хамама да се изкъпят. Джулия масажираше раменете на приятелката си, усещаше силното напрежение в мускулите й, но не можеше да ги накара да се отпуснат.

— Толкова си напрегната — прошепна тя.

— Разбира се, че съм напрегната. Чудно ли ти е?

Джулия не отвърна, изненадана от резкия отговор. Изсипа още малко масло от сандалово дърво върху дланта си и отново разтри шията на Сирхане.

— Как е Лудовичи? — попита я Сирхане.

— Преуспява.

— Нежен съпруг ли е?

— Да. Да, предполагам, че е нежен. Абдул продължава ли да се отнася добре с теб?

— Вече си има друга жена. Една арменка. На осемнайсет години е и е много красива. Била е взета при последното девширме.

Джулия замълча — не знаеше какво да каже.

— Продължава да идва при мен веднъж седмично. Но, разбира се, прекарва повечето си нощи с нея. Тогава той ми липсва. Липсва ли ти понякога Лудовичи, когато отсъства?

— Ти ми липсваш — отвърна Джулия.

— Може би трябва да се научиш да го обичаш повече. — Сирхане се извърна. — Права си. Прекалено съм напрегната. Чакай аз ще те масажирам.

Джулия копнееше за докосването на приятелката си, но когато Сирхане намаза раменете й с масло, го направи с резервираността на гедичлийка. Накрая Джулия хвана ръката й и я постави върху гърдите си, но Сирхане я дръпна и рече.

— Не още.

Отпусна се във водата и заприказва, зареди клюки като някоя глупава конкубина в банята, безсмислени приказки за живота в Амазия, преплетени със спомени от живота им в харема на хълма Сераглио. Предишното чувство на интимност си беше отишло. Изведнъж се бяха превърнали в почти непознати и Джулия нямаше представа каква представа каква преграда бе изправена помежду им, нито пък защо.

Накрая нещата, които можеха да си кажат, се изчерпаха и тогава Сирхане заяви, че трябва да си ходи.

Когато си тръгваше, Джулия я хвана за ръката.

— Все още не си ми казала по каква причина си в Стамбул — припомни и тя.

— Следващия път — отвърна Сирхане. Издърпа ръката си и спусна фереджето.

— Ще има ли следващ път, моя Сирхане?

— Ще ти изпратя вест. — Приятелката й я целуна леко по устните и пусна воала пред лицето си. — Довиждане, Джулия — каза и в гласа й прозвуча някаква ужасна обреченост.

Анадола

Сюлейман се присъедини към армията в равнините на Актепе.