Колин Фалконър - Харем

Сюлейман знаеше, че трябва да побърза да затвърди властта си над агите. Но първо трябваше да говори със Селим.

Наистина е лъчезарна, помисли си Аббас. Никога не изглеждаше толкова млада и прелестна, както когато планираше екзекуция. Това я зареждаше с енергия. Върху главата й бе закрепена шапчица от зелено кадифе, носеше светлозелен кадифен кафтан, гарниран с хермелин. Играеше си с дългите кичури на златистата си коса, докато го наблюдаваше.

Значи денят на смъртта му най-сетне беше настъпил, помисли си Аббас. Е, беше го отлагал достатъчно дълго. Сега, след като вече беше решено, той се чувстваше изненадващо освободен, някак лек. Беше хубаво, че и тя е в добро настроение. Нямаше да му достави удоволствие да изтръгне черното й сърце, ако и то преливаше от умора от света като неговото.

— Направи ли онова, за което те помолих? — попита Хурем.

— Говорих с мюфтията, както ми нареди. Той разбра какво се иска от него.

— Моят добричък верен Аббас.

— На твоите услуги, господарке.

— И каква да бъде наградата ти?

О, значи щеше да се опита да го измъчва! Беше се надявал на това. Беше прекарал двайсет и пет години от живота си импотентен. Тази вечер щеше да има власт над нея.

— С какво желаеш да ме наградиш, господарке?

— Да си избереш някое момиче от харема, може би?

Аббас се усмихна на този черен хумор. Поклони се.

— Ваше величество е прекалено добра.

Може би беше усетила разликата в държанието му, защото погледът й изведнъж стана пронизващ.

— Изглеждаш доволен от себе си, Аббас. Може би ще пожелаеш да споделиш причината за своята веселост с господарката си?

Аббас пристъпи към нея и ръката му се плъзна към обсипания със скъпоценни камъни кинжал, затъкнат в пояса му. Пръстите му се свиха около дръжката от слонова кост. Хурем сведе поглед и той разбра, че тя е наясно с намеренията му. Но черните стражи в стаята бяха прекалено далеч и прекалено спокойни при тази рутинна аудиенция, така че нямаше да успеят да го спрат. Той й се усмихна. Веднага, щом извикаше, щеше да го стори.

Но Хурем не извика.

— А, мой Аббас. Значи най-после си станал мъж — рече тя. Изглеждаше почти… радостна.

— Очаквах този момент от дълго време — прошепна той.

— И какво те е спирало до сега?

Аббас се втренчи в нея. Какво го беше спирало? Отговорът беше прост. Беше се страхувал да умре. Нямаше страх от болката — Бог му беше свидетел, че беше изживял достатъчно болка. Просто се страхуваше от онова, което щеше да настъпи след смъртта му. Не беше готов да го извърши преди. Но щеше да го стори сега, заради Джулия.

Стражите не забелязваха нищо. Аббас продължаваше да стои с ръка на кръста. Хурем се отпусна, почти се излегна на дивана.

— Не се ли страхуваш? — попита го шепнешком тя.

— Този път страхът ми няма да ме спре.

— Не за себе си, скъпи Аббас. Не се ли страхуваш за Джулия?

Аббас усети как пръстите му се впиват още по-плътно в дръжката на кинжала. Нещо в него му крещеше да го извърши сега. Сега! Преди вещицата да беше успяла да отслаби решимостта му!

— Джулия? — чу се да пита.

— Оставила съм писмо, което султанът да отвори след смъртта ми. На сигурно място е. Ще бъде много разстроен, когато разбере, че тя продължава да си живее живота в Пера и може би да подхранва слуховете за неспособността му в леглото, поради която избягва своя харем.

Аббас почувства как дворецът сякаш се срутва върху раменете му. Замръзна на място. Не можеше да направи абсолютно нищо. Не можеше да я убие, не можеше и да се оттегли. Беше мъртъв.

Зачака Хурем да повика бостанджиите и да им нареди да го завлекат навън. Трябваше да се самоубие, помисли си той. Да си спести смъртта, която ще му поръча тази вещица.

Хурем се засмя.

— Почти съм готова да се закълна, че черното ти лице доста е пребледняло!

Аббас се олюля. Кожата му се покри с лепкава мазна пот. Трябваше да използва кинжала, за да свърши със себе си. Веднага!

— Мислиш, че ще те накажа — продължи Хурем.

Той я погледна. Очите й светеха от задоволство.

— По-скоро сам ще се убия — отвърна той.

— Скъпи ми Аббас, защо ти е да го правиш?

— За последен път ме измъчваш.

Тя се приведе към него.

— Махни си ръката от този груб инструмент. Да не си въобразяваш, че ще поискам да си отмъстя, задето си мислел да ме убиеш? Половин Стамбул ме иска мъртва! Току-що ми доказа, че независимо колко силно ме мразиш, никога няма да ме нараниш. Това те превръща в най-доверения и покорен слуга, който бих могла да имам. Никога не съм разчитала на голата лоялност. Тя е толкова… нетрайна!