Колин Фалконър - Харем

Трябваше да го направи, независимо от всичко!

— Слаб съм — промълви и се свлече на колене.

— Да — отвърна Хурем през смях. — Но много полезен!

Коня

Градът се издигаше самотен сред широките прашни анадолски стени, меката на османлиите, домът на манастира, който съхраняваше костите на Джалал ал-Дин Руми, основателят на дервишкия орден. Коня беше и средището на Карамания, където Селим се упражняваше в държавничество в качеството си на втори принц по линията на унаследяването на трона. Тук пристигна Сюлейман, надявайки се да намери някаква надежда, преди да се изправи срещу блудния си син, шахзаде Мустафа.

Беше чул слуховете из коридорите на Топкапъ и из безистените на града. Най-големият син на Хурем беше пияница. Наричаха го Селим Пияндето. Ниското дебело момче, винаги засенчвано от по-малките си братя, се беше превърнало в шут. Със сигурност не беше заплаха за трона като Мустафа, но в никакъв случай не беше и бъдещето, което Сюлейман си представяше за османлиите.

Сега, докато се вглеждаше в лицето на сина си, зачервено от многото изпито вино, покрито с мрежа от кървавочервени капиляри, султанът затвори отвратен очи и си помисли: „Мога ли да го направя?“ Вниманието на Селим бе погълнато от неговата собствена тирада.

— Разбира се, че Мустафа ме мрази. Седне ли на трона, не се и съмнявам, че първото нещо, което ще направи, ще бъде да изпрати бостанджиите да ме убият. Можеш ли да си представиш какво е да живееш в такъв страх? Нямам нито един приятел, освен теб; без теб няма да се намери нито един човек, който да ме защити.

Оплакваше се като селянин, помисли си Сюлейман. Седяха в прекрасния му дворец, докато дебелакът отпиваше от бокала си и се преструваше, че пие нектар, като си мислеше, че Сюлейман не забелязва как трепери ръката му.

— Чул ли си обвиненията срещу Мустафа?

— Не се и съмнявам, че са истина.

Не, разбира се, помисли си Сюлейман. Но пък гледната точка на Селим беше всичко друго, но не и обективна.

— Трябва да разрешим въпроса в Актепе. Ако предам Мустафа на бостанджиите, та ще си следващият, който ще поеме ярема на османлиите. Мислиш ли, че си в състояние да понесеш такъв огромен товар, Селим?

Селим отбегна погледа му, но Сюлейман усети как в сина му се заражда приятно очакване.

— Аз съм твой син. Роден съм за това. Но ако ще съм следващият, защо тогава даде Сарукхан на Баязид?

— Така се наложи.

— Ако аз ще съм следващият шахзаде, трябва да съм в Маниса.

Сюлейман въздъхна. Селим се държеше като непослушно дете.

— Още нищо не е решено. Става дума за живота на Мустафа, Селим. Това не е въпрос, който може да се реши с лека ръка. Само попитах дали мислиш, че ще можеш да носиш този тежък товар. Не съм ти го обещал.

— Да, татко. — Селим се нацупи.

Сюлейман не можеше да повярва, че това е негов син, кръстен на буйния войн, неговият собствен баща. Да, реши той, слуховете винаги се оказваха верни. Сам виждаше деградацията, до която излишествата бяха довели както физически, така и духовно неговия втори син. Но защо се изненадваше? Той самият не беше касапин като баща си. Защо трябваше да очаква, че Селим ще е негово копие? Или може би той беше виновен, задето беше пренебрегвал синовете си. Беше заложил изцяло на Мустафа; беше забравил, че един ден Селим също можеше да поиска да поеме знамето на османлиите. Сега беше прекалено късно. Селим беше загубен за баща си.

Всичките му надежди бяха свързани с Мустафа — но сега се бяха сринали.

— Какво ще правиш с Мустафа? — попита Селим.

— Не знам — отвърна Сюлейман. — Не знам.

Пера

Джулия едва сдържаше нетърпението си. Наблюдаваше през прозореца, докато каретата спираше долу. Една фигура, забулена в пурпурно фередже излезе отвътре и бързо изчезна във входа. Отдавна не я беше виждала. Ръцете й трепереха от вълнение.

Хиацинт съпроводи Сирхане до стаята на господарката си, поклони се и се оттегли. Веднага, щом останаха насаме, Джулия обви ръце около шията й и я запрегръща, докато Сирхане не започна да протестира и не се дръпна, за да си поеме дъх.

Джулия отметна воала от лицето й.

— Махни го. Трябва да те видя.

Сирхане свали фереджето. Беше облечена в кафтан от розова коприна, препасан с яркосин широк колан. Джулия я хвана за ръката й я поведе към дивана.

— Липсваше ми — прошепна тя.

— Все още отказваш да се подчиниш на годините, Джулия — промълви Сирхане.

Джулия я погледна. Де да можеше да каже същото за приятелката си! Сирхане изглеждаше изморена и измършавяла. Под очите й имаше виолетови кръгове. Нещо не беше наред.