Колин Фалконър - Харем

После се втурнаха в палатката. Рустем разпозна само агата на еничарите, но от дългите сиви шапки на останалите беше видно, че всички те са негови хора.

Великият везир се метна бързо на коня си и се обърна към единия от спахиите, които го придружаваха.

— Изглежда сме изправени пред бунт.

— Правилно разтълкува настроението на войниците, господарю — отвърна мъжът.

— Да. Голям късмет е, че не съм в палатката си. В този момент касапите изпразват аркебузите си в дюшека ми.

Спахията кимна, поразен от онова, което беше видял.

— Трябва незабавно да препуснем към Стамбул и да уведомим султана за случилото се. Страхувам се, че на Мустафа вече му е омръзнало да чака да наследи трона.

Той обърна коня си и препусна в тъмното, следван от своя ескорт. Заобиколиха лагера и поеха на запад.

Беше късно. Гюлбехар бе събудена от новините за бунта в лагера на Рустем. Сега тя седеше разтреперана, загърната в обшитата с хермелин роба и грееше ръце на мъждукащите в мангала въглени. Но леденият ужас не я напускаше.

Сирхане влезе и направи поклон. Беше замаяна от съня, косата й висеше несресана. Метнатият набързо върху раменете й кафтан бе намачкан. Беше бледа и трепереше. Съпругът й служеше на Мустафа. Сигурно си мислеше, че вече е вдовица, помисли си Гюлбехар, и че затова беше повикана в стаята на майката на шахзадето.

— Мъжът ти е жив — каза тя.

Раменете на Сирхане се отпуснаха облекчено.

— Господарке…

— Но има опасност. За всички ни.

Сирхане я погледна объркано.

— Трябва да напуснем Амазия?

— Няма къде да избягаме.

— Господарке?

Гюлбехар загърна робата още по-плътно около себе си.

— Тази вечер в султанския лагер е вдигнат бунт. Еничарите са се опитали да убият Рустем паша.

— Господарят…

— Не Мустафа ги е подтикнал. Ако беше той, сега нямаше да сме в опасност. Когато Сюлейман чуе новината, със сигурност ще хвърли вината върху сина ми. Нуждая се от помощта ти, Сирхане.

— От моята помощ ли, господарке?

Гюлбехар впи настойчиво поглед в нея.

— Ако Сюлейман потегли срещу сина ми, това ще означава, че е потеглил срещу цялата му свита. Мъжът ти ще бъде екзекутиран, собствеността му — конфискувана, а ти — изпратена в изгнание. Ще прекараш остатъка от живота си като просякиня. Искаш ли това да се случи, Сирхане?

Сирхане сведе поглед.

— Не, господарке.

— Така си и знаех. Нито пък аз искам синът ми да се прости с живота си заради слепотата на един мъж! Помниш кислар агаси, нали?

— Да, господарке.

— Искам да отидеш в Стамбул и да го намериш. Предложи му всичко! — Тя се приведе напред. — Искам Хурем мъртва. Ако успее да стори това, синът ми ще стане султан, а Аббас ще получи всичко, което желае. Убеди го, Сирхане. Заради мен — и заради себе си!

Топкапъ сарай

Сюлейман седеше прегърбен на трона си, гърдите му сякаш бяха хлътнали навътре. Краищата на устата му бяха увиснали надолу — две дъги на неодобрение и отвращение. Изгледа настойчиво Рустем изпод гъстите сиви дъги на веждите си. Единственото движение по лицето му бе трепкането на ноздрите, докато дишаше.

Рустем се поклони и зачака покана да заговори.

— Е? — изгъргори Сюлейман.

Трябва вече да беше чул новините, помисли си Рустем. Слуховете пълзяха по коридорите, повтаряха се шепнешком във всеки ъгъл на двореца още преди неговото пристигане в Стамбул.

— Нося ти новини, които карат сърцето ми да кърви — каза Рустем.

— Говори. Защо изостави армията ми и се върна тук?

— Господарю, препуснах насам от страх. Но не се страхувам толкова за моя живот, колкото за твоя.

От устните на Сюлейман се откъсна дълбок стон, подобно на земетръсен тътен.

— Мустафа?

— Не зная, господарю. Еничарите нахлуха посред нощ в шатрата ми, убиха стражите. Бях предупреден и затова успях да избягам.

— Колко бяха?

— Прекалено много, за да успея да ги преброя, господарю. Агата им ги водеше.

— А Мустафа?

— Когато се появи в лагера, еничарите така завикаха от възторг, че чак гърлата им пресипнаха. Открито крещяха, че той би развял знамето на войната много по-успешно от техния султан. Викаха, че вече си прекалено стар да ги водиш, а аз съм бил един прост дефтердар без никакви познания във военното дело.

— Показа ли му писмото?

— Каза ми, че нямал намерение да отговаря пред никой друг, освен пред султана. А понеже аз не съм бил султан, нямал какво да ми каже. Също така каза… че трябвало да напиша прощално писмо до близките си, защото веднага, щом седнел на трона, щял да набучи главата ми на Ба’аб-и-Са’адет… Каза ми да информирам гарваните, че няма да им се налага още дълго да чакат за своята вечеря.