Колин Фалконър - Харем

Джихангир не вдигна очи към него. Никога не го гледаше директно, помисли си Сюлейман. Страхуваше се от баща си.

— Мустафа е добре, господарю — отвърна Джихангир. — Изпраща ти поздравите си.

— И майка му ли е добре?

— И тя, господарю.

О, Джихангир, простена наум Сюлейман. Изглеждаше така, сякаш се страхуваше, че баща му всеки момент ще изпрати да повикат екзекутора.

— Изглеждаш уморен — каза.

— Пътуването е доста тежко, господарю.

— Добре ли мина ловът?

— Да, ловуваме всеки ден.

Сюлейман се намръщи.

— Мустафа се отнася много приятелски с теб. — Защо ли, зачуди се. Защото обичаше недъгавия си брат?

— Мисля, че ме съжалява — отвърна Джихангир, сякаш прочел мислите на баща си.

Сюлейман се изненада от това признание. Джихангир бе по-проницателен, отколкото Сюлейман предполагаше.

— Сигурен съм, че не е така — рече султанът, но обмисли тази възможност набързо и добави: — Той говори ли за мен?

— Много пъти ме пита как си със здравето.

Защото го обичаше, или защото искаше да го види по-скоро мъртъв? Внезапно осъзна колко силно го бе отровил със съмненията си Диванът. Кога беше станало това?

— Радвам се да те видя жив и здрав у дома — каза той.

Джихангир нямаше търпение да се оттегли. На Сюлейман му хрумна, че най-малкият му син е също толкова ужасен от него, колкото беше ужасен самият той от своя баща навремето. Това, а не империята беше истинското проклятие на османлиите — да унищожават своите собствени деца. Ако те не се унищожаха сами преди това.

Стамбул

Слънцето се издигна над града от влажния калдъръм и бавно пристъпващите по тесните извити улички около пазара коне и магарета започна да се вие пара. Беше сезонът на дините и пъпешите и уличните търговци бяха подредили стоката си в редици и пирамиди по масичките си или направо върху земята — огромно разнообразие от цветове и форми.

Сюлейман с мъка се изкачваше по стръмната калдъръмена уличка, ставите го боляха. Вървеше след един хамалин, прегънат на две, а на гърба му се люлееше висока кула от пълни със смокини кутии. Сюлейман чувстваше, че неговият товар е също толкова тежък като този на носача. Утринното слънце не успяваше да проникне до тази улица, засенчена от старите дървени къщи, надвиснали от двете й страни. Той спря пред един тезгях и се престори, че разглежда прасковите, но в същото време надаваше ухо да чуе разговора на продавача с неговия съсед.

— Казват, че султанът отново щял да потегли на изток срещу шаха — казваше продавачът.

— Отдавна трябваше да го е сторил — отвърна другият.

— Персите ни се подиграваха достатъчно. Разполагаме с най-великата армия, а той оставя войниците да стареят в бараките си!

— Мустафа не би позволил на шаха да ни се подиграва по този начин — намеси се Сюлейман.

Търговците огледаха подозрително непознатия, но онзи, който беше започнал разговора, не можа да се сдържи да не даде глас на своето раздразнение.

— Мустафа е отличен воин. Той би забучил главата на шаха в някоя ниша на Ба’аби’Хумаюн още преди години.

— Може би е време Мустафа да стане наш падишах — подхвърли Сюлейман.

— Казваш онова, което е известно на всички — отвърна другият търговец. — Сюлейман е вече старец. Спечелил е последната си голяма победа по времето, когато аз още съм сукал от майка си.

— Но пък е направил много други велики неща — възрази първият. — Построи красиви джамии в прослава на Аллах, даде ни закони, а неговата флота владее Средиземно море.

— Еничарите искат кръв — отбеляза Сюлейман.

— Само въпрос на време е Мустафа да ги вдигне на бунт и да помете Сюлейман от трона му — каза първият. — Всеки го знае!

— По-кротко! — изгледа го съседът му и се обърна към Сюлейман. Погледът му бе враждебен. Очевидно подозираше, че непознатият е шпионин. — Ако искаш да си купиш праскови, покажи ми парите си. Ако ли не, върви си по пътя и говори с някой друг наивник, на когото не му е мила главата!

Сюлейман тръгна след едно магаре, натоварено с череши. Спусна се по улицата. Думите на търговеца продължаваха да кънтят в ушите му: „Само въпрос на време е Мустафа да ги вдигне на бунт и да помете Сюлейман от трона му — всеки го знае!“

Значи всеки го знаел… Потънал в мисли, султанът не забеляза как магарето вдигна опашка и се облекчи върху калдъръма. И изведнъж Сюлейман, Господарят на живота, се озова насред магарешките изпражнения. Може би наистина беше време, помисли си той.