Колин Фалконър - Харем

Хурем го изгледа втренчено. Усети, че трепери. Той наистина би могъл да умре там. Не биваше да му позволява да обръща гръб на тази истина, след като беше повярвал на толкова много нейни лъжи!

— Знам, че не се страхуваш от никакви опасности и трудности, господарю — насили се да каже тя, — но ако избереш друг курс, можеш също така да постигнеш една двойна цел, господарю.

Той леко се усмихна.

— А, моята малка мъдра роксолана, знаех, че трябва да има някакъв план в красивата ти главица.

— Вече не съм красива, господарю.

— Все още ме омагьосваш. Сега ми кажи какво мислиш.

— Остави Рустем да тръгне към Персия, като мине през Амазия. Подпиши заповед, с която да наредиш на Мустафа да придружи с войниците си Рустем в неговата кампания. По този начин Рустем скоро ще прецени лоялността на Мустафа. Сигурна съм, че ще се увери в неоснователността на всички слухове и фалшификации.

— Това е най-горещото ми желание. Но и сам мога да преценя лоялността на Мустафа.

— Но не толкова обективно, господарю. Ако Мустафа подготвя предателство, не рискуваш ли да разкриеш истинските му намерения в присъствието на еничарите?

Сюлейман дълго не откъсна поглед от нея.

— Наистина ли мислиш, че може да се стигне дотам?

Хурем коленичи в нозете му.

— Обичам те повече от живота си, господарю. Ще ми се да има някакъв начин да ти спестя тази болка.

— Само синовете ми могат да сторят това, Хурем. Макар да се чудя защо са толкова нетърпеливи да седнат на трона ми. Ако можех да се откажа от него, без да накърня дълга си към Аллах, с готовност бих си сменил мястото с всеки ковач в града. С изключение на теб, султанската власт ми е донесла единствено грижи.

Тя отпусна глава в скута му. Той остави писмото да се плъзне от пръстите му и да падне на пода.

Лудовичи продължаваше да се среща веднъж месечно с Аббас в жълтата къща в еврейския квартал. Той никога не изпитваше удоволствие от тези срещи. По някакво негласно споразумение двамата изобщо не споменаваха за миналото, а видът на обезобразеното и обезформено тяло на някогашния му приятел го депресираше. Мазнините караха Аббас да се поти непрекъснато, дори през зимата, а през лятото потта капеше неспирно от пръстите му като дъждовни капки, процеждащи се от капчук.

Сега, след като седнаха зад затворената врата, Аббас попита:

— Как е Джулия?

Това винаги бяха първите му думи. Как е Джулия?

И Лудовичи всеки път му отвръщаше по един и същи начин.

— Тя е добре, приятелю. Споменава те в молитвите си и се надява, че и ти си добре.

Аббас не коментира. Наведе глава и се концентрира върху основния въпрос — черния пазар на пшеницата.

Черният пазар на пшеницата беше най-лошо пазената тайна в Османската империя. Всички турски благородници, притежаващи орна земя, бяха активни съучастници. Осемнайсет месеца по-рано дори самият Рустем беше продал един товар зърно на Венеция, като го бе прекарал нелегално през Александрия и бе изкарал огромна печалба.

От лятото на 1548 г. насам Турция се беше радвала на пет плодородни години, докато Венеция отчаяно се нуждаеше от зърно. Печалбите от търговията с пшеница на черно бяха нараснали многократно. Лудовичи бе един от най-печелившите — неговите кораби редовно минаваха през Босфора на път за Родосто на Черно море, уж за да товарят животински кожи и вълна. Пътьом скришом се отбиваха до Волос, откъдето товареха контрабандната пшеница. На връщане турските галери в Босфора и Дарданелите, които имаха за цел да следят за турската търговска регулация, не им обръщаха внимание, но тази привилегия имаше своя висока цена.

— Рустем паша иска още по хиляда дуката на месец — осведоми го Аббас.

— Не мога да си го позволя!

Аббас сви рамене.

— Съжалявам, стари приятелю. Но трябва да се плащат много бакшиши. Ако беше само Рустем…

— Ако беше само Рустем, предполагам, че цената пак щеше да е хиляда. Няма ли граници алчността на този човек?

— Очевидно не.

— Кажи му, че отказвам.

— Не прибързвай, Лудовичи. Дори и след допълнителния бакшиш пак ще печелиш двойно от всяко кило пшеница, стоварено в лагуната на Ла Серенисима. Какво плащаш тук? Дванайсет аспри на килограм? На Рустем му е известно, че във Венеция вземаш по трийсет и пет.

— Трябва да печеля.

— Това казва и той.

Лудовичи въздъхна. Нищо не можеше да направи. Ако човек искаше да прави бизнес в империята, трябваше да плаща цената, която везирът назовеше. Това бе известно на всички.