Колин Фалконър - Харем

— Няма да вдигна ръка срещу баща си. Не одобрявам как постъпи с теб, както многократно съм казвал. Но той ми е баща, а също — и мой султан. Всяко действие срещу него ще бъде грях пред очите на Аллах и престъпление срещу исляма.

— Сигурна съм, че подобни благородни мисли никога не са навестявали главата на онази зиади.

— Хурем може да е негова кадъна, но тя е само… — Той замълча. Щеше да каже: „само жена“. — Тя не е султан. По въпроса за унаследяването на властта думата има Сюлейман.

— Колко си наивен!

Мустафа не се обиди, вместо това се усмихна на майка си.

— Ревнуваш.

— Много повече от ревност е моето, синко. — Много повече от ревност. Мразеше Хурем с всеки удар на нараненото си сърце. Повече, отколкото Мустафа би могъл да предположи.

— Трябва само да чакам. След време тронът ще е мой и тогава ще поправим всяка несправедливост, ако има такава. Не ме е страх от Баязид и със сигурност — от онази тлъста свиня, която също се води мой брат. Макар че се намирам на двайсет и шест дни път от Стамбул, еничарите няма да допуснат някой от тях да ме замести.

— Да, вярно е, че еничарите са на твоя страна, Мустафа, но за разлика от теб те не са готови да чакат.

Усмивката на Мустафа помръкна.

— Няма да вдигна меч срещу баща си.

— Бащата на Сюлейман го е направил.

— И си е получил заслуженото там, горе.

— Мустафа…

— Не! Няма да го направя! Няма нужда. Един ден ще наследя трона по право. Ще чакам. Няма да оскърбя баща си и Аллах!

Дворецът Султанахмед, Стамбул

— Той трябва да умре — каза твърдо Рустем.

Михримах пребледня и сведе поглед, сякаш гледката бе прекалено срамна за женски очи.

— Но Мустафа е шахзаде…

— Да, Михримах. Но ако той някога стане султан, какво мислиш, че ще се случи с нас? Ще ти кажа. Първото действие на Мустафа ще бъде да забучи главата ми на копие, а теб да изпрати в изгнание. Дали според теб ще покаже по-голяма милост към братята ти? — Гласът му беше спокоен, някак приспивен. Тя не беше чувала някой да обсъжда нечия смърт с подобно равнодушие, както съпруга й.

Михримах извърна глава настрани. Денят беше прекалено красив, за да се обсъжда убийство. Дворецът гледаше към лабиринт от градини и бе проектиран така, че да се радва на бризовете откъм Босфора и Мармара. Беше пролет и вееше лек южен ветрец. В птичарника пееше славей и сладкият му глас бе в пълно противоречие с идеята за проливане на кръв, обсъждана на сенчестата тераса.

— Не е ли опасно?

— Преценил съм риска. По-опасно ще е, ако не направим нищо.

— Какво казва баща ми? Знае ли какво планираш?

— Баща ти ще каже всичко, което му се внуши. Ако пита теб, ще му кажеш, че живееш в смъртен страх от шахзадето. Можеш да си измислиш каквито си искаш истории, за да подсилиш думите си. Стига да са приемливи, разбира се.

Михримах наблюдаваше съпруга си, докато той ядеше. Механично, без удоволствие, сякаш пресмяташе цената на всяка хапка.

— Чия е тази идея, съпруже мой? Твоя? Или може би идва от Хасеки Хурем?

Той й се ухили и ефектът беше смразяващ. Михримах знаеше как го наричат в Дивана — Човекът, който никога не се усмихваше. Това не беше вярно, разбира се. Тя беше виждала усмивката му и знаеше тайната му: двата му кучешки зъба бяха по-дълги от останалите и когато се усмихваше, те му придаваха вид на хищник.

— Става ли в Стамбул нещо, което да не е свързано с желанията или действията на Сюлеймановата царица?

— Ами ако се провалим?

— Ако се провалим, няма да загубим нищо, тъй като Мустафа и без това е наш враг. Ако успеем обаче, ще имаме пълна власт над сегашния султан, а може би и над следващия!

Както останалата част от двореца, така и султанските покои изпълняваха две основни функции: да показват богатството на османлиите и да пазят тайните им.

Така беше и със спалните на султана. Богатството биеше на очи. Стените бяха облицовани с керамика и по цялото им протежение се виждаха строфи от Корана, гравирани в бяло и синьо. Витражите бяха истински произведения на изкуството в лазурносиньо, изумрудено и тъмночервено. На всяка стена висеше по едно огромно позлатено венецианско огледало. Самото легло бе издигнато на платформа с балдахин и бе отрупано с покривки от златист брокат и възглавници от тъмночервено кадифе. До леглото се виждаше златна кана за миене на ръце, инкрустирана с тюркоази и рубини.

Но това бе една тиха показност, понеже никой, освен робите евнуси и Хурем, не виждаше тази стая.