Колин Фалконър - Харем

— Защо го казваш?

— Обидих ли те, господарю?

— Какви слухове си чула по адрес на Мустафа?

— Нищо страшно, господарю. Всъщност, чувам само хубави неща. Хората говорят, че е добър, справедлив мъж, както винаги си твърдял. Талантлив ездач, талантлив военачалник.

— Прекалено талантлив, може би — измърмори Сюлейман.

— Може ли човек да бъде прекалено талантлив?

— Все още ли се страхуваш от него?

— Господарят ме увери, че няма защо да се страхувам от неговия син.

— Може би — подметна Сюлейман.

— Господарю?

— Не се страхувам от това какъв султан ще стане, когато аз умра. Но понякога се страхувам какво може да направи, докато съм още жив. Страхувам се от еничарите.

— Те никога няма да го обикнат така, както обичат теб — увери го Хурем. — Ти им даде Белград, Родос, Будапеща.

— Паметта им е кратка. Мнозина от младите попълнения дори не са били родени тогава.

— Но ти си техният султан.

— Какъвто беше и дядо ми.

— Сам си ми казвал, господарю, че Мустафа е справедлив и добър човек. Мислиш ли, че ще започне да интригантства срещу теб?

Сюлейман се изправи, очите му бяха изпълнени със страх и колебание. Беше минало много време, откакто за последно беше видял Мустафа и вече не си спомняше жизненото момче със светнал поглед. Съзнанието му поднасяше единствено образите на една изпълнена с горчивина Гюлбехар и на един амбициозен и способен млад мъж, който ставаше все по-нетърпелив с времето.

Но сянката на баща му и канунът на Фатих продължаваха да го преследват. Защото имаше един антитезис на неговата представа за цивилизация и името му беше „еничари“. Те бяха основният камък, върху който беше съградена империята, а сега бяха нейната най-голяма заплаха.

Еничарите бяха елитът на османската армия. Те бяха професионални войници на пълно работно време във времена, в които повечето армии се състояха предимно от групи благородници, повели като пехота своите феодални селяни. Еничарите се подчиняваха само на един човек. Този човек беше султанът, който ги хранеше всеки ден, а храната се беше превърнала в най-важния техен символ. Техният ага бе наречен чорбаджибаши — главен раздавач на чорба; вторият по ранг — ашчибаши, или главен готвач. На шапката на всеки войник имаше пришит джоб, в който стоеше затъкната лъжица. Символът им беше казан за чорба и той беше избродиран върху всичките им пряпорци. Всеки полк носеше своя собствен казан при всяка военна кампания, а когато спираха да лагеруват, нареждаха тези казани пред шатрата на агата. Загубата на казан в битка беше най-големият позор, който еничарите можеха да претърпят.

Редиците им се попълваха от девширмето, критерият, по който се избираха християнските деца, бе физическата сила, а не интелекта. Мускулите им биваха развивани с усилен физически труд в градините на двореца, в корабостроителниците или по строежите. Получаваха военна подготовка и ги обучаваха на пълно и безпрекословно подчинение. Живееха труден, обречен на безбрачие живот в спартански бараки; плащаха им мизерно. Единственият начин, по който можеха да напълнят джобовете си, бе да заграбят плячка в битка. Поради тази причина обичаха толкова много бащата на султана: когато вървяха след Селим Страшния, никога не гладуваха.

Именно еничарите бяха принудили дядото на Сюлейман, Баязид Втори, да абдикира. Сюлейман не бе забравил, че веднъж, още в началото на неговото царуване, бяха обърнали казаните си под огромния чинар пред бараките си в Първия двор в знак на бунт. Въпреки че протестът им беше задушен, той се бе видял принуден да повиши надниците им. Дори двайсет години по-късно продължаваше да поглежда неспокойно към казаните за чорба всеки път, когато минаваше на коня си през Първия двор на път за джамията. Поне на теория те бяха негови роби, но непрекъснатите им искания за войни, постоянната заплаха, която представляваха за трона, го караха да се пита дали всъщност той не робуваше на тях.

— Не бива да се пролива повече кръв върху този трон — каза той, сякаш за да го напомни на самия себе си.

— Не бъди толкова угрижен, господарю — рече Хурем и обгърна ръце около него.

— Разбираш много неща, малка роксолана, но еничарите не можеш да разбереш. Имало е моменти, в които съм тръгвал на война единствено за да задоволя глада им за бой, макар да ми се е искало точно обратното. Щом могат да управляват мен, може би ще могат да управляват и него.

— На какво разстояние се намира Маниса от Стамбул?