Колин Фалконър - Харем

Топкапъ сарай, 1553

В продължение на повече от десетилетие сабята на екзекутора бе надвиснала над главите на децата му. Дори и самият Цар на царете не бе в състояние да стори каквото и да било, за да защити живота на своите синове след смъртта си, защото собственият му прадядо Фатих, завоевателят на Стамбул, бе създал този кървав канун:

„Улемата разрешава следното: онзи от знатните ми наследници, който седне на трона, да нареди екзекуцията на всичките си братя в името на запазването на мира в този свят. Нека отсега нататък да се придържат към този закон.“

Годините на царуването му ставаха все повече и повече. Сюлейман усещаше първите разяждащи признаци на старостта и съмнението. Последствията от факта, че и той е смъртен като всички останали, го преследваха неизменно. В това беше тяхната слабост, мислеше си той. Никога нямаше да се превърнат във велик народ, ако кръвопролитията между братя и синове не престанеха.

Това съмнение бе започнало преди години. Една вечер тя бе изложила проблема пред него и за пръв път бе изразила безпокойството си.

— Страхувам се — бе прошепнала тя на Сюлейман, докато лежеше в прегръдките му.

— Страхуваш се? От какво, малка роксолана?

— Не за себе си. За синовете си.

— Няма от какво да се страхуваш.

Тя положи глава на гладките му голи гърди.

— Господарю мой, когато умреш — дано този ден никога да не настъпи! — за мен вече няма да има смисъл да живея, така че не се страхувам от нищо. Но когато Мустафа се възкачи на трона, според кануна на Фатих той ще трябва да се отърве от всичките си братя, за да затвърди властта си…

— Вече сме надраснали подобно варварство. Това повече никога няма да се случва.

— А, господарю, не Мустафа е този, от когото се страхувам. Той има добро сърце и винаги е проявявал добрина към синовете ми, дори към бедния Джихангир.

— Каква е причината за притесненията ти тогава?

— Господарю, страхувам се от онези, които могат да го наобиколят, когато току-що е седнал на трона и не е свикнал да управлява, преди да е осъзнал с каква власт разполага. Знаем, че Мустафа ще е следващият султан, но кой ще е неговият везир? Дали някой съсухрен евнух като Ахмед паша, например, ще прояви милост към бедния Джихангир? Съмнявам се, че дори и астролозите няма да са в състояние да предскажат какво ще планира агата на еничарите срещу Селим, понеже той не може да язди. Какви капани би поставил някой завистлив паша пред Баязид само защото не може да се мери с талантите му? Еничарите и членовете на Дивана и без това вече се хващат за всяка дума и действие на Мустафа, хвърлят се отгоре му като прегладнели кучета. Това ме кара да се страхувам.

Сюлейман я притисна по-плътно към себе си. Горката Хурем. Беше права. Той не можеше да стори нищо, с което да защити нея и синовете й след смъртта си. Разбира се, Селим и Баязид трябваше да се възползват от шансовете си, така както той беше направил някога. Но какво щеше да стане с нещастния гърбушко Джихангир? Мустафа бе дал дума на Сюлейман и въпреки това…

Независимо от огромната си власт приживе, той бе безсилен след смъртта си.

Трябваше да разчита на благородството на Мустафа. Сюлейман го бе наблюдавал как расте от бебе. Беше толкова лоялен, колкото и храбър, а също и справедлив. У него нямаше злоба или притворство. Мустафа беше добрата ръка, справедливата ръка, в която да предаде знамето на Мохамед.

— Той е справедлив млад мъж, малка роксолана.

— Но майка му е все още жива. И ме мрази.

Да, Гюлбехар! Беше разполагала с цели десет години, за да трупа горчилка в Маниса. Когато Сюлейман умреше, тя щеше да стане валиде-султан. Щеше ли да настоява Мустафа да приложи закона на Фатих?

— Какво мога да направя?

— Никога не умирай.

Той се усмихна в тъмното, поласкан от отговора й. Ах, малката му роксолана!

— Всички умираме. Това е пътят, който Бог е предначертал за всеки един от нас.

— В такъв случай ще се моля да имам приятели в Дивана, които да надигнат глас в моя защита. Може би Рустем…

Сюлейман се усмихна на мъдростта й. Рустем паша, неговият зет! Да, той със сигурност щеше да защити съпругата си и нейните братя. Беше все още млад и беше доказал лоялността си при онази случка с Ибрахим.

— Мустафа няма да ти причини зло, малка роксолана. Османлиите вече не се избиват един друг. Имаш думата ми.

Но когато великият везир на Сюлейман, Ахмед паша, почина от чума, султанът пренебрегна закона на унаследяването на поста и провъзгласи за везир собствения си зет.