Колин Фалконър - Харем

Знаеше какво изпитва Гонзага — и той се беше молил така някога.

— Трябваше да съм наясно — рече Аббас. — Трябваше да се досетя, че единственото, което ще чуя, ще бъдат лъжи и надути хвалби. Какво можеш да ми предложиш, съветнико? Пари? Имам повече, отколкото са ми нужни. Султанът и съпругата му покриват всичките ми разходи. Разполагам със скъпи дрехи и повече диаманти, отколкото биха се побрали дори в твоите бездънни джобове. Не, онова, което искам повече от всичко на този свят, е нещото, с което се ражда всеки мъж. Ти ми го отне. И не можеш да ми го върнеш.

Аббас изтегли късия ятаган от пояса си. Приближи го до лицето на Гонзага, задържа го там, завъртя го така, че да отрази пламъка на лампата.

— Виж това, твое високоблагородие. Какъв прост инструмент. С него можеш да си отрежеш парче хляб или пък да съсипеш живота на един мъж. Зависи какво таиш. Можеш ли да познаеш в какво настроение съм аз в момента, твое високоблагородие?

С изненадваща бързина той дръпна робата на Гонзага и оголи бедрата и корема му. Сграбчи тестисите му и ги стисна.

Гонзага се вцепени, а после изпод парцала все пак успя да се промъкне писък. Лицето му се наля с кръв, капилярите по страните и носа му изпъкнаха на фона на мъртвешката белота на лицето му.

— Можеш ли да си представиш какво е усещането, твое високоблагородие? Можеш ли поне за миг да си представиш?

Гонзага изстена, после отчаяно започна да върти глава, сякаш искаше да я освободи от примка. Аббас го наблюдаваше и си спомняше. Внезапно се изправи. Върна ятагана в ножницата.

— Не, съветнико, не пожелавам подобен ужас дори на най-върлия си враг. Дори и на теб. Никога не бих омърсил душата си с подобен грях.

Изглежда всички сили напуснаха тялото на Гонзага. Той се претърколи на една страна и присви колене към гърдите си. Заплака.

— Ще покажа милост към теб, твое високоблагородие. Дори ще ти подаря живота. Да се радваш на всяка оставаща секунда. Утре Драгут ще отплава с този кораб за Алжир. Наредих му да те продаде на пазара за роби гребци. Може да са ти останали много години, съветнико. Много щастливи години, през които ще си прикован с верига към пейката и ще се къпеш в собствените си изпражнения, размахвайки веслата по осемнайсет часа на ден. Някои издържат пет години, други — дори десет, преди силите да ги напуснат.

Аббас отвори вратата на трюма.

— Ако ми беше оказал подобна милост, щях да я възприема като най-голямото добро в сравнение с бъдещето, което ти ми определи! Бог да е с теб, твое високоблагородие!

За последен път погледна към него, после взе лампата от куката и остави Антонио Гонзага, потънал в тъмнината на ужаса.

Пера

Луната вече се беше спуснала над седемте хълма, когато Лудовичи се прибра. Джулия не спеше. Седеше до прозореца, зареяла поглед към Златния рог.

Той се изправи зад нея и сложи длан на рамото й.

— Свършено е — прошепна.

Усети как пръстите й стиснаха неговите, но друг отговор не последва. След малко той я остави там, където си беше, и отиде да си легне с ясното съзнание, че няма да може да заспи.

Ески сарай

Аббас намери своя ключ сред стотиците окачени на огромната халка, затъкната в пояса му. Предполагаше, че султанът би могъл да е сигурен в чувството за отговорност на един скопец.

Стовари се уморено върху малкия си нар. Котката с мъркане се настани в скута му и той разсеяно я погали. Вниманието му бе погълнато от спектакъла, който се разиграваше в ума му. Свали тюрбана и отпусна глава в ръцете си.

Вкусът на отмъщението не беше сладък. Просто заместваше една емоция с друга: омраза с горчивина, гняв с копнеж. Вече не мечтаеше за отмъщение — мечта, за която се беше хванал и която придаваше известен смисъл на съществуването му, оставаше му само болката от спомена. Сметките бяха разчистени, трябваше да изкара остатъка от живота си, примирявайки се с огромната цена, която навремето го бяха принудили да заплати.

Нищо не можеше да промени стореното. Нищо.

Сърпът на луната сияеше върху куполите и минаретата на харема подобно на слана, придаваше неземен ореол около чинарите и кипарисите, застанали на пост в двора.

Евнусите, охраняващи обкованите с железни гвоздеи врати, стояха неподвижни като статуи, изваяни от махагон. От прозорците високо над тях гледаха два чифта очи.

Единият чифт бе извърнат към непрогледния тъмен хоризонт, към разлюляната пшеница в грузинските степи; другият — към озарените от слънце канали на Венеция. И двата чифта бяха обърнати към спомените за братя или любовници, гондоли или диви бели коне, а агонията от загубата, която продължаваше да дълбае дълбоко душата, прогонваше съня от клепачите. Аббас и Хурем, превърнати в роби заради своята грозота и красота, преминаваха през нощта с разядена от горчилка и ярост душа, всеки от тях — малък аванпост на ада в един земен рай, създаден за един-единствен човек.