Колин Фалконър - Харем

— Отговори на въпроса ми.

— … Зависи — отвърна предпазливо Сирхане. — Този човек направил ли е нещо лошо?

— Да… О, да!

— А наказанието му оправдано ли е от закона?

Джулия не отвърна, но Сирхане не настоя. Вместо това попита.

— Какво ще стане, ако запазиш мълчание?

— Някой ще умре.

— А ако проговориш?

— Един виновен човек ще се измъкне безнаказано.

Сирхане я притисна още по-плътно до себе си.

— Обичаш ли този човек? — За кого ли ставаше дума? За Лудовичи?… Или за самата Сирхане?

— Би трябвало да го обичам. Но не мога. В мен има нещо лошо.

— Не, Джулия — прошепна Сирхане. — Всичко е наред. Ти си добра и нежна. Раят няма да захлопне вратите си пред теб.

Не, помисли си Джулия. Не беше нито нежна, нито добра. Беше се опозорила с връзката си с друга жена, както и с един кастрат. Беше се отрекла от собствения си баща. Изповедникът й я беше учил, че целомъдрието и опрощението са истинските християнски ценности. А тя се беше впуснала в плътски оргии и планове за отмъщение. Дори не се опитваше да се пребори с тези свои пороци.

Баща й. Аббас!

По дяволите Антонио Гонзага! Щеше да го срещне отново в ада.

Отпусна глава в скута на Сирхане и опъна ръце над главата си.

— Люби ме, Сирхане. Кажи ми, че всичко е наред. Имам нужда да чуя, че всичко ще бъде наред.

Пера

Гонзага предполагаше, че колкото по-малко хора знаят за предстоящата му среща с Драгут, толкова по-добре. Затова информира за намеренията си само байлото, като пропусна да спомене за ролята на Лудовичи в този план. Търговецът щеше да загуби много, ако преговорите пропаднеха. Гонзага беше готов да го предпази — поне докато все още имаше някаква полза от него.

Същият следобед до резиденцията на байлото бе проводен пратеник със запечатано послание, с което Гонзага биваше осведомен, че Драгут ще бъде на галерата „Барбароса“, която стои на котва в пристанището на Галата. Гонзага трябваше да се срещне с адмирала на палубата на кораба малко след полунощ и да бъде сам.

Вечерта посланикът напусна резиденцията на байлото в Пера. Дървената карета излезе от двора и се спусна надолу по хълма.

Байлото му пожела успех и му махна за довиждане.

Галата

Розово сияние озари небето откъм леярните и хвърли червеникав отблясък над пустите докове. Изведнъж по една от опасно стръмните улички, стигащи току до водата, изтрополи карета. Скрит в сенките, Аббас наблюдаваше как мъжът слиза от нея. Коларят му подаде запалена газена лампа и човекът — Аббас разпозна робата и баретата на венециански благородник — тръгна към пристана.

Мина съвсем близо до мястото, където се беше спотаил Аббас и евнухът ясно видя чертите на лицето му, осветено от лампата. Последното десетилетие сякаш бе изтрито с един замах и той пак се озова в трюма на галерата, усети противната смрад, почувства собствената си кръв в устата си. Спомените, които бе потискал толкова дълго време, нахлуха неудържимо и го завладяха.

Бяха трима: единият бе действал с ножа и двама помощници. Аббас ясно си ги спомняше — лицата им, гласовете им, всеки най-незначителен детайл, — макар да бяха минали цели дванайсет години. Помнеше големия грапав белег по рождение върху слепоочието на мъжа с ножа. Приличаше на огромна стафида. Помнеше и човека, който го държеше за раменете, грозда черни точки в гънките на ноздрите му. Онзи при краката му беше с оредяваща коса, извивката на черепа му лъщеше.

Мъжът с ножа имаше неестествено тънък глас, като момче от църковен хор. Не беше спрял да се смее през цялото време. Бяха овързали долната част на корема и бедрата му с бяла превръзка, за да предотвратят кървенето. Беше им отнело доста време, понеже той се бе съпротивлявал. Мъжът с ножа не беше спирал да го ругае, но нито веднъж не бе замахнал с ножа и по-късно Аббас се беше сетил, че онзи всъщност бе целял единствено да го изтощи. После бяха облели пениса и тестисите му с отвара от люти чушки. Беше пищял от болка и мъжът с ножа отново бе избухнал в смях и бе подметнал, че веднага, щом свършат с атрибутите му, собственоръчно ще ги хвърли в студената вода, за да ги охлади.

Аббас се беше борил с всички сили. Беше плакал и ги беше умолявал. Дори и сега се чувстваше унизен при спомена за това как бе ревал като дете и как ги беше молил да назоват цената си.

Тогава негодникът с ножа се бе смял най-силно и бе измъкнал извития като сърп нож от колана си.

Не беше в състояние да си припомни болката, истинския физически кошмар; но не можеше да забрави чувството на отчаяние и безпомощност. Споменът го изпълваше с такава ужасна душевна болка, че понякога, докато лежеше буден по цяла нощ, стенеше високо и се мяташе в леглото си.