Колин Фалконър - Харем

— Драгут!

— Както знаете, той не е нищо повече от пират. При наддаването той ще предложи най-висока цена. Или с друга думи, ако Венеция ще трябва да плаща дан, за да използва морските пътища, сигурен съм, че Драгут няма да се окаже толкова неразумен в претенциите си, колкото великият везир.

Гонзага пресуши чашата си и замислено погледна Лудовичи.

— Е, търговецо, може и да си прав. Може все пак да послужиш на републиката за нещо.

— Радвам се, че така мислите — отвърна Лудовичи.

Джулия наблюдаваше срещата от горната площадка на стълбището. Баща й! Сякаш гледаше някакъв напълно непознат човек. Струваше й се по-посивял и по-дребен, отколкото го помнеше. Вероятно беше от възрастта. Не беше го виждала от почти дванайсет години. Лицето му изглеждаше по-слабо, а бръчките около устата му бяха станали по-дълбоки и ъгълчетата й изглеждаха перманентно увиснали надолу в сарказъм.

Но гласът му все така караше стомахът й да се свива на топка. Връщаше спомените за студени мраморни коридори, за мълчаливи мрачни вечери, за прашни библии, за неодобрение и ограничения. Чувстваше се така, както би се чувствал затворник, озовал се лице в лице със своя бивш надзирател. Опита се да открие в себе си някаква следа от привързаност, но не откри нищо, освен тъмния ужас от предишния й начин на живот. Обзе я внезапен прилив на благодарност към Лудовичи и към онова, което й беше дал.

После се сети за Аббас. Аббас!

Стамбул

От прозорците на двореца на Абдул Сахине паша се разкриваше гледка към Айя София и Фируз Ага Ками. Летем, когато времето беше хубаво, можеше да се види как делфините играеха във водите на Мармара. Сирхане разполагаше със свой собствен хамам. Мраморните му стени бяха украсени от край до край с фриз от изнишка керамика, върху която в бяло и синьо бе изписана строфа от Корана. Светлината, падаща от сводестия таван, се замъгляваше от кълбящата се на валма пара.

Джулия седеше гола на ръба на басейна. Сирхане изсипа малко ароматно масло от едно каменно бурканче и го размаза между дланите си. Започна да масажира раменете и шията на Джулия.

— Напрегната си. Какво става?

— Помниш ли баща си? — попита Джулия.

— Разбира се, че го помня.

— На колко години беше, когато те отделиха от семейството ти?

— На петнайсет.

— Плака ли?

— Цяла седмица. Защо?

— Разкажи ми.

— Бяхме селяни. Баща ми гледаше овце и няколко кози. Освен това отглеждахме слънчоглед и малко жито. Той беше добър човек, но когато ме отведоха, вече беше доста стар. Вероятно вече е починал. Както и майка ми. Имах десет братя и сестри. Всички ми липсват. Но каква полза има да мисля за това? Ако още живеех с тях, щях да ора на полето или да събирам слънчоглед, а не да живея в красив дворец и да разполагам със собствена прислуга.

— Обичаше ли го?

— Баща ми ли? — Сирхане изглеждаше объркана от въпроса. — Разбира се. — Тя впи пръстите си в мускулите на приятелката си, като че ли да изцеди напрежението й с физическа сила. — Джулия, моля те, кажи ми какво не е наред?

— Сирхане, Сирхане. Страхувам се за душата си.

— Какво?

— В мен има нещо чудовищно. Чувствам го.

Сирхане се засмя, после разбра, че Джулия говори сериозно. Тя обви ръце около раменете й и я прегърна.

— Каква е цялата тази лудост? Първо ме разпитваш за баща ми, после ми казваш, че си лоша…

— Има толкова много неща в мен, които не разбирам. Защо не мога да обикна мъж? Защо предпочитам теб пред съпруга ми?

Сирхане извърна Джулия с лице към себе си и я погледна.

— Това не е лошо.

— Разбира се, че е.

— Не вредим на никого. Една жена не може да насили друга жена.

— Това ли е отговорът? Нима любовта е просто въпрос на изхвърляне на семето?

— Джулия…

— Знам, че Лудовичи ме обича. Знам, че иска и аз да го обичам. Всеки път, когато се срещам с теб, извършвам предателство към него.

— Двете взаимно се успокояваме. Не е същото като да се любиш с мъж.

— Защото не можем да притежаваме своя собственост, за разлика от мъжете ли? В такъв случай не можем да се притежаваме и една друга, нали?

— Джулия, за какво е всичко това?

Джулия въздъхна и отпусна глава върху рамото на приятелката си. Прозрачната роба, в която бе облечена Сирхане, одраска бузата й. Позволи и да я прегърне.

— Ако знаеш, че нещо ужасно ще се случи на даден човек и не сториш нищо, за да го предотвратиш… това лошо ли е?

Усети как тялото на Сирхане се стяга.

— Трябва да ми кажеш какво става, Джулия.