Колин Фалконър - Харем

Посланикът постави напарфюмирана кърпичка пред носа си.

Масивната арка беше дълга петнадесет крачки. През нея се влизаше в Първия двор на двореца Топкапъ — дворът на еничарите.

Гонзага бе поразен от пълната тишина, която цареше наоколо. Въпреки че наоколо беше пълно с хора — слуги, понесли табли с горещи рула, слуги с конусообразни филцови фесове, забързани нанякъде, батарея облечени в сини униформи еничари, поели с маршова стъпка към Ортакапъ, ветерани — никой не се осмеляваше да повиши глас, всички разговаряха шепнешком. Единственият звук, който се чуваше, беше чаткането на конските подкови върху калдъръма.

От двете страни на Ортакапъ — портата към Втория двор — се издигаха две островърхи осмоъгълни кули. Имаше огромна двойна желязна врата, а над нея върху голям пиринчен щит се виждаше Сюлеймановата тугра — неговият личен печат. Върху шиповете на стената чернееха още отрязани глави.

До този момент Гонзага бе относително доволен от уважението, което му се оказваше. Но сега му наредиха да слезе от коня.

— Останалата част от пътя ще извървим пешком — изломоти преводачът.

Посланикът на Прославената Синьория Венеция неохотно се подчини.

В тъмния коридор, отвеждащ вдясно от постройката при портата, имаше чакалня. Докато Гонзага охлаждаше стъпалата си в оскъдно обзаведената килия, преводачът използва момента да му обясни, че стаята на главния екзекутор се намира от другата страна на портата, както и дръвника за обезглавяване и цистерната, в която давеха осъдените. Бостанджията можеше да отсече до петдесет глави на ден и да ги набучи на шишове върху стените, обясни гордо той.

Гонзага му благодари за информацията и зачака.

Три часа по-късно го въведоха във Втория двор.

Гонзага беше бесен, толкова бесен, че едва погледна към гигантските кипариси от двете страни на дългите алеи, пресичащи двора. Пътечките бяха очертани с фонтани и старателно подрязани храсти, по полянките пасяха газели. Пребледнял от гняв, той рязко мина между почетния караул еничари от двете страни на пътя към Дивана. Бяха неподвижни като статуи. Свитата му бързаше зад него.

Нещото, което наистина го впечатли, бе пълното мълчание. Никой не продумваше. До слуха му достигаха единствено въздишките на вятъра в короните на дърветата.

Въведоха го в Дивана. Редиците придворни се поклониха и Гонзага не успя да се сдържи и се втренчи с благоговение в блестящото разнообразие на костюмите около него, в смесицата от коприна, кадифе, брокат и сатен. Великият везир бе в светлозелени одежди, мюфтиите — в тъмносиньо, великите улеми — във виолетово, дворцовите шамбелани — в яркочервено. Щраусовите пера се вееха като гора, върху тюрбаните и ятаганите проблясваха скъпоценни камъни и светлината им се отразяваше в шлемовете на имперските стражи.

Върху дълги сребърни маси бяха сервирани стотици ястия — чинии с печено овнешко, фазаново, гълъбово, агнешко и пилешко месо. Посланикът на Прославената Синьория Венеция бе принуден да седне върху килимите заедно с останалите, за да обядва.

— Кога ще видя султана? — просъска той на своя преводач.

— Много скоро — прошепна му мъжът. — Но по време на обяда трябва да мълчим!

И наистина, всички се хранеха в пълно мълчание. Черните пажове пълнеха чашите им с розова вода, изсипваха напитката с изнервяща точност от козите мехове, преметнати през гърдите им. Облечените в червени копринени роби слуги, които им сервираха, се движеха безшумно в дълги редици или пък стояха като оцветени статуетки в очакване на някой повелително вдигнат пръст. За десерт поднесоха баници, смокини, фурми, диня и рахат локум.

Не се чу дори една думичка.

Тържествеността на обяда не бе нарушена, докато събраните благородници не се нахраниха и не се изправиха на крака. В същия момент черните роби се нахвърлиха върху чиниите и започнаха да се боричкат за остатъците от храната.

Това само потвърди онова, което посланикът бе подозирал през цялото време, а именно — че насреща си имаше варвари.

Ба’аб-и-Са’адет, Портата на блаженството, охраняваше селямлъка, светая светих на султана. Огромната двойна порта бе покрита с богато украсен балдахин, поддържан от шестнайсет порфирни колони и охранявана, според бързите изчисления на Гонзага, от най-малко трийсетина евнуси, облечени в жилетки от златист брокат. В ръцете си държаха извити ятагани с проблясващи остриета.

Дадоха на Гонзага златисто наметало, с което да се покрие, за да се появи в подходящ вид пред султана. Началникът на знамената дойде, за да приеме даровете му. Четири пити пармезан.