Колин Фалконър - Харем

Човекът, който никога не се усмихваше, стана вторият най-могъщ мъж в Османската империя.

Въведоха Аббас при везира. Той направи церемониалните теманета и позволи на пажовете си да помогнат на огромното му туловище да се настани върху килима. Рустем си напомни, че този гротескно изглеждащ евнух не е негов господар, той просто повтаряше думите на онази, на която беше подчинен. Пурпурната коприна на робата му приличаше на султанската палатка, помисли си Рустем.

Но не позволи на мислите да се изпишат върху лицето му. Аббас бе незначителен. Той беше просто инструмент, проводник на гласа, ушите и сърцето на султанския селямлък.

— Позволи ми да ти поднеса поздравленията си заради огромното щастие — поклони се Аббас. — Господ наистина ти се усмихва. Да бъдеш везир на най-великия от всички османски султани е истинска благословия.

Всевишният нямаше пръст в това, мислеше си Рустем. Той просто притежаваше повече изобретателност от всички онези глупаци в Дивана.

— Дължа му хиляди благодарности.

— Наистина. Както и да е, моята господарка ме помоли да ти напомня, че въпреки, че Аллах е велик, има моменти, когато неговата щедрост — както и отмъстителността му, — могат да се нуждаят от навременната намеса на по-земни агенти.

Какъв изкусен език има, помисли си Рустем.

— Предай на господарката си, че няма да забравя.

— Точно така — кимна Аббас. — Именно заради това съм тук. Да обсъдим многото начини, по които можеш да докажеш, че си спомняш.

Рустем плесна с ръце и черните му пажове се спуснаха да носят шербети и халва, докато той и евнухът разговаряха насаме.

— Предполагам, че си чул какви слухове се носят из базарите? — попита Аббас.

— Както знаеш, из базарите не се разнасят само слухове, предавани от ухо на ухо, Аббас. Продавачите буквално си крещят един на друг, докато коментират как нашият султан е загубил апетита си към битките.

— Подобни приказки са опасни.

— Именно. Но какво може да се направи, Аббас? Напоследък той намира величие единствено в грандиозното дело по преустройството на този град. Прекарва повече време с архитекта си Синан, отколкото с генералите си.

— Пренебрегва свещения си дълг към Аллах. Като Защитник на вярата, той е обещал да носи знамето на Мохамед в полетата на бойните действия.

Рустем се зачуди накъде биеше евнухът. Аббас и господарката му бяха толкова загрижени за знамето на Мохамед, колкото и за цената на пъпешите на пазара. Онова, което ги вълнуваше, разбира се, беше Мустафа. Всички трябваше да внимават с такъв шахзаде, яхнал коня си в очакване.

— Чул ли си и другите слухове от бараките? — попита везирът.

— Няма човек в Стамбул, който да не ги е чул. Приказките са толкова много, че напомнят за тътена на приближаваща далечна армия.

— Никой от нас не се съмнява в риска. — Но в този случай не биваше да се действа прибързано. Мизата трябваше да бъде внимателно преценена, преди да бъде взето каквото и да било решение. Надяваше се, че господарката на Аббас осъзнава това.

Както винаги, проблемите бяха започнали от Персия. Шах Тамасп за пореден път нападаше източната им граница, измъчваше и избиваше мюфтиите и разпространяваше суфавидската си ерес. Набираше все повече смелост, докато Сюлейман съчиняваше стихове, диктуваше закони и одобряваше планове за строителството на джамии, докато прекарваше лятото си в Адрианопол и Чамлика. В същото време еничарите му бяха жадни за действие, все по-нетърпеливи и недоволни от бившия завоевател на Родос. Все по-открито говореха за обожавания от тях Мустафа, за харизматичния наследник, който чакаше да седне на трона, а първите сребърни косми вече прошарваха брадата му. Той нямаше да се поколебае да ги поведе срещу персите еретици, казваха. Щеше да им даде нови победи, кръв и плячка — всичко, за което мечтаеха.

Но неговата зора щеше да предизвести заника на много животи, мислеше си Рустем. Този на Хурем. И неговия собствен.

Някъде откъм градините прозвуча камбана, отмерваща часа.

— Какво очаква господарката Хурем от мен? — попита везирът.

— Просто да не забравяш къде трябва да бъде насочена твоята лоялност.

Нямаше как да забрави, рече си Рустем.

— Разбирам — каза кратко той.

Сюлейман бе живял почти петдесет и девет години и изведнъж бе установил, че възрастта разяжда костите му. Осъзнал, че и той е смъртен, започна да прекарва все повече и повече време в компанията на шейхюлислама и в четене на Корана.