Колин Фалконър - Харем

— Приготви един ескадрон от най-добрите си хора — каза Рустем. — Тази вечер Мустафа трябва да бъде заловен, окован във вериги и отведен в Стамбул.

Агата се поколеба. За един войник, трениран от осемгодишен да се подчинява безпрекословно на всяка дадена му заповед, тази реакция бе достатъчно красноречива.

— На твоите заповеди — отвърна накрая.

— Хората трябва да са готови на зазоряване. Това е всичко.

— На твоите заповеди — повтори агата, но в очите му блестеше омраза. Толкова лесно беше да се разчетат чувствата му, помисли си Рустем.

Беше толкова просто. Точно както беше предвидила Хурем.

Топкапъ сарай

Златният път тръгваше от джамията на харема, минаваше покрай покоите на султана, прекосяваше харемлъка и стигаше до Дивана и малката тъмна кула на Опасния прозорец. Мрачно стълбище отвеждаше до решетъчния прозорец със спусната пред него завеса, от който султанът слушаше дискусиите на пашите и везирите.

От тази възможност вече се ползваше и Хурем.

Златният път беше блестящата магистрала към властта, покрита с гледжосани плочки в турскосиньо, златно и доматеночервено. Хурем вървеше по него, а полите на копринения й кафтан шумоляха. Даваше си сметка с какво разполага. Вече познаваше и в най-малки подробности Дивана, но Диванът не познаваше нея.

Когато стигна до върха на тъмното стълбище, сърцето й така лудо биеше в гърдите й, че тя притисна длан, за да успокои болката. Приближи до завесата от тафта и започна да наблюдава.

Златният балдахин на Дивана почиваше върху десет мраморни колони. Тънката завеса пред прозореца превръщаше огледалните плоскости от мрамор, позлата, коприна и брокат в театър на сенките. Разкошът на Дивана не бе достъпен за нейните очи, но за нея важни бяха гласовете. Чуваше всяка дума с кристална яснота.

— Сигурен ли си в това? — чу да казва единият от мъжете. Беше Сюлейман. В отсъствието на Рустем бе поел отново задълженията си към Дивана.

— Информацията ми е повече от достоверна. — Тя не разпозна гласа. Без съмнение принадлежеше на човек от свитата на Рустем.

— Не е ли възможно шпионинът ти да е направил грешка?

Чу как мъжът се изкашля засрамено. Думата „шпионин“ очевадно звучеше обидно за слуха му.

— Събрал съм информацията от различни източници, господарю. Всички те потвърждават, че венецианците са убедили Мустафа да предложи съюз на шах Тамасп. Лично байлото е изпратил тайно послание до Амазия. Съдържанието на писмото не ни е известно.

Какво удоволствие бе да чуе един от слуховете, повторени в залата на Дивана! Аббас беше свършил работата си много добре. В продължение на години беше подхвърлял на Лудовичи трошици истинска информация, с които бе спечелил доверието му. Сега чуждестранната общност в Галата бе погълнала с готовност огромната лъжа.

Също така беше чудесно, че нито една от лошите думи, изричани по адрес на Рустем и Хурем из базарите, не беше стигнала до ушите на Господаря на живота. Истинската власт се изразяваше в контрол над слуховете. Когато дори и самите шпиони се страхуват от теб, никой няма да се осмели да изрече и дума насреща ти.

Сюлейман още не беше произнесъл присъдата си, но Хурем можеше да си представи изражението на лицето му. За малко да се изсмее на глас; захапа юмрук, за да възпре смеха си.

— Все още ми е трудно да го повярвам — чу гласа на султана.

— Господарю, моите информ…

— Достатъчно! Не искам да чувам нито дума повече! — изкрещя Сюлейман и Хурем чу как с провлечена стъпка се отправя към изхода на залата.

Тя веднага се втурна навън. Без съмнение нейният султан щеше веднага да нареди да я повикат, за да облекчи болката от последния нанесен му удар. Нямаше да е добре да открие, че тя вече знае причината, поради която се чувстваше толкова нещастен.

Амазия

Сърдито мърморене наруши тишината на нощта като жужене на пчели. Двамата стражи пред шатрата на Рустем запристъпяха нервно от крак на крак. Мълчанието в лагера беше нарушено за втори път този ден. Ако еничарите се вдигнеха на бунт…

Изстрелът от аркебуза прозвуча като топовен гърмеж, а ехото от него се разнасяше дълго, след като първият страж беше паднал с писък, притиснал ръце към гърдите си. Вторият извади сабята си в отчаяно усилие да се защити. Разнесоха се още два гърмежа. Един от куршумите го улучи в лявото око и раздроби мозъка му.

От сенките изскочиха тъмни фигури, озоваха се в море от светлина, идваща от запалените факли — същите факли, които така добре бяха осветили мишените за аркебузите. Две от облечените в тъмни кафтани фигури се спряха, за да нанесат последни смъртоносни удари със саби по двамата стражи, които лежаха на земята.