Колин Фалконър - Харем

— Татко, моля те!

Сюлейман запуши ушите си с длани и затвори очи. Щеше му се всичко вече да беше свършило. Не, не, не! За предателството нямаше извинение! Доказателствата срещу Мустафа бяха повече от ясни. Можеше колкото си иска да се опитва да го омагьосва с думите си, но той беше видял и чул достатъчно. Веднъж завинаги щеше да се разплати с духа на Селим Страшни.

Ако оставеше Мустафа да говори, щеше да се разколебае. Щеше да се зарази от неговата слабост и после еничарите щяха да го отстранят, както бяха отстранили дядо му.

О, Мустафа, всичките му надежди си отиваха с него.

Мустафа беше първородният му син. Надеждата на неговата младост.

Замисли се за другите си синове. Джихангир, ученият гърбатко. Селим Пияндето. Трябваше да се спре на Баязид. Сега му оставаше единствено Баязид.

Аллах да му е на помощ в тази мъка! Никога не бе предполагал, че ще е толкова болезнено.

Не, не, не! Отметна бързо завесата.

— НЕ!

Беше прекалено късно.

Мустафа лежеше в краката му с отворени очи и копринена връв, прерязваща плътта му. Тънка струйка кръв се стичаше по шията му като яркочервен медальон.

Сюлейман направи знак на глухонемите.

— Увийте го в килима и го хвърлете пред палатката.

Отпусна се тежко върху обсипания с перли трон и зачака. Из лагера се разнесе протяжен вой, който прерасна в рев на отчаяние, когато еничарите наближиха палатката, за да оплачат своя любимец. Скръбта им убеди Сюлейман, че е постъпил правилно. Слава на Бога! За малко щеше да се поддаде на слабостта си. Сега всичко беше свършило. Беше потиснал мощта на еничарите и бе спасил османлиите от един тиранин. Искаше му се да поплаче за Мустафа, но установи, че не може.

Всъщност разбра, че вече не бе в състояние да изпитва каквото и да било.

— Дай ни главата на Рустем или ще дойдем сами да си я вземем!

Странно, дори и сега този човек не даваше признаци на страх, мислеше си Сюлейман. Във вените му явно течеше лед вместо кръв. И сега Рустем продължаваше да пресмята и беше сигурен, че султанът ще го спаси. Еничарите кръжаха около шатрата като глутница прегладнели вълци и настояваха за кръвта на великия везир, а той се държеше така, сякаш от тях го разделяха дебели цял метър каменни стени, не просто няколко ивици златна и червена коприна.

— Обвиняват теб, Рустем.

— Господарю, Мустафа стана жертва на собствените си действия.

Глъчката отвън прерасна в кресчендо. Бяха хиляди, водени от техния ага, трупаха се пред входа на султанската шатра с извадени ятагани и настояваха за единствената жертва, която щеше да ги задоволи: Рустем. Задържаха ги единствено двамата солаци и свещеният произход на Османлиите — никой не се осмеляваше да прекоси прага на царския павилион, без да му е наредено.

Достатъчно беше дори само един да постави под въпрос авторитета на царската кръв и останалите щяха да го последват. Шатрата щеше да бъде погълната като купчина пясък под настъпващ прилив. Независимо че го осъзнаваше, Сюлейман също беше спокоен.

— Еничарите искат изкупителна жертва — обърна се той към Рустем. — Понеже не се осмеляват да докоснат един османлия, спрели са се на теб.

За пръв път Сюлейман забеляза следа от несигурност в немигащите сиви очи на Рустем. Трябваше да предприеме нещо, продължи да си мисли султанът. Беше сторил най-ужасното нещо, което можеше да си представи. Вече можеше да направи всичко.

— Изпрати ли чауш до Амазия, господарю?

Сюлейман истински се впечатли. Дори и сега, пред лицето на смъртта, умът на Рустем беше зает с практични разсъждения.

— Да, жена му и синовете му няма да го оставят дълго време самотен в рая.

— В такъв случай няма от какво да се страхуваме.

— Не и от Мустафа. — Сега Сюлейман крещеше, за да надвика войниците отвън. — Не те ли е страх от еничарите, Рустем?

— Те ще направят онова, което ти им наредиш.

— Само допреди час бяха готови да поставят Мустафа на трона.

— Само че Мустафа вече е мъртъв. Еничарите са като кучета. Имат нужда от господар.

— Както и от сурово месо.

Сюлейман бавно стана от трона си и приближи до копринената завеса. Мина му през ума, че е още топла от допира на Мустафа. Прекоси фоайето и дръпна завесата на входа, за да се озове срещу морето от очи, устремени към павилиона — и срещу хилядите крещящи уста.

Изведнъж шумът замря. Сюлейман загледа втренчено войниците си и забеляза откритата омраза върху лицата им, почувства острата горчива болка от злъч в собственото си сърце. Стига да можеше, щеше да набучи главите на всички им на Ба’аб-и-Хумаюн. Тези мъже бяха причина за смъртта на Мустафа. Бяха построили империята, сега можеха да я разрушат.