Филипа Грегъри - Наследството на Болейн

— Сигурен ли сте? — чувам я да го пита.

Затварям вратата, преди да чуя отговора му, и бързо и тихо отивам до нашата стая, където момичетата седят будни до огнището заедно със сестра ми и играят карти. Помитат ги бързо от масата, когато отварям рязко вратата и влизам с отсечени крачки вътре, а после, когато виждат, че съм аз, те се засмиват от облекчение, че не са били заловени да играят комар: забранено удоволствие за старите моми в земите на брат ми.

— Лягам си, имам главоболие, не искам да ме безпокоят — заявявам рязко.

Амелия кимва.

— Можеш да опиташ — казва тя многозначително. — Какво си направила сега?

— Нищо — казвам. — Както винаги, нищо.

Минавам бързо през помещението, влизам в личната ни стая, мятам дрехите си в раклата при краката на леглото и скачам в него по долна риза, като издърпвам завесите около леглото и придърпвам нагоре завивките. Потрепервам от студа на чаршафите и чакам заповедта, която знам, че ще дойде.

Само след няколко минути Амелия отваря вратата.

— Трябва да отидеш в покоите на майка ни — казва тя тържествуващо.

— Кажи й, че съм болна. Трябваше да кажеш, че съм си легнала.

— Казах й. Тя каза, че трябва да станеш, да си сложиш някоя наметка и да отидеш. Какво си направила сега?

Намръщвам се на светналото й лице.

— Нищо. — Неохотно се надигам от леглото. — Нищо. Както винаги, не съм направила нищо. — Дръпвам наметалото си от куката зад вратата и завързвам панделките от брадичката до коленете си.

— Да не си му отвърнала дръзко? — настоява ликуващо Амелия. — Защо винаги спориш с него?

Излизам, без да отговоря, минавам през притихналата стая и слизам по стълбите до покоите на майка ми в същата кула, на етажа под нас.

На пръв поглед изглежда, че е сама, но после виждам полузатворената врата към личния й кабинет и не е нужно да го чувам, нито да го виждам. Просто знам, че той е там и наблюдава.

Отначало тя е с гръб към мен, а когато се обръща, виждам, че държи брезовата пръчка в ръката си, а лицето й е сурово.

— Нищо не съм направила — казвам веднага.

Тя въздъхва раздразнено:

— Дете, това ли е благовъзпитаният начин да се влезе в едно помещение?

Свеждам глава:

— Почитаема майко — изричам тихо.

— Недоволна съм от вас — казва тя.

Вдигам очи.

— Съжалявам за това. С какво съм се провинила?

— Вие сте призвана за свещен дълг, трябва да отведете своя съпруг в лоното на реформираната църква.

Кимвам.

— Призвана сте да заемете положение, което изисква голяма почтеност и достойнство, и трябва да си изградите поведение, с което да го заслужите.

Неоспоримо. Отново свеждам глава.

— Вие имате непокорен дух — продължава тя.

Наистина вярно.

— Липсват ви подобаващите качества, нужни за една жена: покорство, послушание, любов към дълга.

Отново вярно.

— И се боя, че имате в себе си покварена жилка — казва тя, много тихо.

— Майко, не и това — казвам толкова тихо, колкото нея. — Това не е вярно.

— Притежавате я. Кралят на Англия няма да търпи покварена съпруга. Кралицата на Англия трябва да бъде жена с напълно неопетнен нрав. Трябва да бъде безукорна.

— Почитаема майко, аз…

— Помислете за това, Ана! — възкликва тя, и поне веднъж долавям истинска нотка на искреност в гласа й. — Помислете за това! Той нареди да екзекутират лейди Ана Болейн за изневяра, обвинявайки я, че е прегрешила с половината двор, като сред любовниците й е бил и родният й брат. Той я направи кралица, а после отново я принизи, без каквато и да е причина или доказателства освен собствената си воля. Той я обвини в кръвосмешение, магьосничество, най-ужасни престъпления. Той е човек, който ужасно се бои за репутацията си, бои се безумно за нея. Следващата кралица на Англия не трябва никога да дава повод за съмнения. Не можем да гарантираме безопасността ви, ако бъде изречена макар и само една дума срещу вас!

— Милейди…

— Целуни пръчката — казва тя, преди да успея да възразя.

Докосвам с устни пръчката, когато тя ми я протяга. Зад вратата на личния й кабинет го чувам да въздиша едва доловимо.

— Хвани се за седалката на стола — заповядва тя.

Навеждам се и хващам здраво двата края на стола.

Деликатно, като дама, която вдига паднала кърпичка, тя подхваща крайчеца на пелерината ми и го повдига над хълбоците ми, а след това повдига нощната ми риза. Задникът ми е гол: ако брат ми реши да погледне през полуотворената врата, може да ме види, изложена на показ като момиче в някой вертеп. Пръчката изсвистява във въздуха, а после идва внезапното болезнено шибване по бедрата ми. Изпищявам, а после прехапвам устна. Отчаяно искам да разбера колко удара ще трябва да изтърпя. Стисвам зъби и чакам следващия. Пръчката изсъсква във въздуха, а после идва режещата болка като рана от сабя, нанесена в безчестен дуел. Два. Звукът на следващия идва твърде бързо, за да мога да се подготвя, и аз отново изпищявам, сълзите внезапно избиват в очите ми, горещи и бързи като кръв.