Филипа Грегъри - Наследството на Болейн

— Имате предвид, със съпругите си? — пита тя шепнешком.

Той неловко свива рамене.

— Тя никога не би му дала повод да се усъмни в нея.

— Трябва да бъде предупредена. Той ще има власт над живота и над смъртта й. Ще може да й причини каквото си пожелае. Ще я контролира изцяло.

Скрита съм в сенките в дъното на стаята и тази издайническа реплика на брат ми ме кара да се усмихна. От тази единствена фраза, най-сетне разбирам какво го е измъчвало през всички тези месеци. Ще му липсвам. Ще му липсвам, както на един господар му липсва някое лениво куче, след като го е удавил в пристъп на гняв. Той е толкова свикнал да ме тормози, да ме изкарва виновна за нещо и да ме измъчва по десетки дребни обикновени начини, че сега, когато си мисли, че друг мъж ще има властта да ми нарежда, тази мисъл го влудява. Ако някога ме беше обичал, щях да нарека това ревност и тя щеше да е лесно разбираема. Но това, което той изпитва към мен, не е обич. По-скоро е като постоянна омраза, която дотолкова се е превърнала в навик за него, че да ме отстрани, както се отстранява болен зъб, няма да бъде облекчение за него.

— Поне в Англия ще имаме полза от нея — казва той злобно. — Тук е повече от безполезна. Тя трябва да го насочи към реформираната религия. Трябва да го накара да се обяви за лютеран. Стига да не провали всичко.

— Как би могла да го провали? — отвръща майка ми. — Трябва само да роди дете от него. За това не се иска голямо умение. Тя е в добро здраве, месечните й течения са редовни и на двайсет и четири е на подходяща възраст за раждане на деца. — Тя се замисля за миг. — Той би трябвало да я пожелае — заявява безпристрастно тя. — Тя е с хубаво телосложение и има хубава осанка. Аз съм се погрижила за това. Той е мъж, който се поддава на похотта и се влюбва от пръв поглед. Вероятно отначало ще изпита от нея огромно плътско удоволствие, та дори и да е само защото е нова за него и е девица.

Брат ми скача от стола си:

— Позор! — възкликва той, бузите му горят не само от топлината на огъня. Всички млъкват, когато го чуват да повишава глас, после бързо извръщат очи, като се опитват да не зяпат. Тихо се надигам от столчето си и отивам в самото дъно на стаята. Ако гневът му се надига, по-добре да се измъквам.

— Синко, нищо лошо не исках да кажа — казва майка ни, бързайки да го усмири. — Само исках да кажа, че вероятно тя ще изпълни дълга си и ще го задоволи…

— Не мога да понеса мисълта тя да… — той млъква на средата на изречението. — Не мога да го преглътна! Тя не трябва да го преследва! — изсъсква той. — Трябва да й кажеш. Тя не трябва да прави нищо, неподобаващо на една девица. Не трябва да прави нищо покварено. Трябва да я предупредите, че тя трябва да бъде преди всичко моя сестра, ваша дъщеря, и едва след това съпруга. Трябва да се държи студено, с достойнство. Не бива да бъде неговата блудница, не бива да играе ролята на някаква безсрамна, алчна…

— Не, не — меко казва майка ми. — Не, разбира се, че не. Тя не е такава, Уилям, милорд, скъпи синко. Вие знаете, че тя е изключително строго възпитана, в страх от Бога и в уважение към по-високопоставените от нея.

— Е, кажете й го отново — изкрещява той. Нищо не може да го укроти: по-добре да се махам. Би излязъл извън себе си от гняв, ако знаеше, че съм го видяла такъв. Слагам ръка зад гърба си и усещам успокояващата топлина на плътния гоблен, който покрива задната стена. Промъквам се покрай него, тъмната ми рокля е почти незабележима в сенките на стаята.

— Видях я, когато онзи художник беше тук — казва той с гъгнив глас. — Перчеше се суетно, излагаше се на показ. Пристегната… със здраво пристегнати… връзки на корсажа. Гърдите й… на показ… опитваше се да изглежда съблазнителна. Тя е способна да извърши грях, майко. Склонна е да проявява… Склонна е към… Нравът й по природа е изпълнен с… — Той не може да изрече думата.

— Не, не — казва внимателно майка ми. — Тя иска единствено да бъде чест за нас.

— … Похот.

Думата е изгубила гневното си звучене, тя пада в тишината на стаята, сякаш може да се отнася за всеки, сякаш може да се отнася за брат ми, а не за мен.

Вече съм на прага, ръката ми леко повдига резето, пръстът на другата ми ръка заглушава изщракването му. Три придворни небрежно се изправят и застават пред мен, за да прикрият оттеглянето ми от двамата до огнището. Вратата се люшва на смазаните си панти и се отваря безшумно. От студеното течение свещите край огнището се олюляват, но брат ми и майка ми се гледат един друг, зашеметени от ужаса на онази дума, и не се обръщат.