Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Сега вече куражът, на който съм се уповавала през целия си живот, се оказва просто тънка нишка, мрежа на паяк, невеществен. Ведрата ми увереност, че вървя по Божия път и че Той ще ме закриля, не е нищо повече от заблуда, детска вълшебна приказка. В сенките на стаята си се потапям дълбоко в тъмнината, която майка ми позна, когато изгуби сина си, от която Хуана не можа да се спаси, когато изгуби съпруга си, която беше проклятието на баба ми, която е надвиснала над жените от семейството ми като тъмна сянка. В края на краищата се оказва, че не съм по-различна от тях. Не съм жена, която може да надживее любовта и загубата, както мислех досега. Просто до този момент никога не бях губила някой, който да ми е бил по-скъп от самия живот. Когато Артур умря, сърцето ми беше сломено. Но сега, когато бебето ми е мъртво, не искам нищо, освен сърцето ми да престане да бие.

Не ми хрумва никаква причина, поради която би трябвало аз да продължа да живея, а това невинно, безгрешно бебе да ми бъде отнето. Не мога да намеря никаква причина за това. Не мога да разбера един Бог, който може да ми го отнеме. Не мога да разбера един свят, който може да бъде толкова жесток. В мига, когато ми казаха: „Ваша светлост, бъдете смела, имаме лоши новини за принца“, аз изгубих вярата си в Бог. Изгубих желанието си да живея. Изгубих дори амбицията си да управлявам Англия и да осигуря безопасността на страната си.

Той имаше сини очи и най-малките, най-съвършени ръце. Ноктите на пръстите на ръцете му приличаха на мънички мидени черупки. Малките му крачета… малките му крачета…

Лейди Маргарет Поул, която бе отговаряла за детската стая на мъртвото дете, влезе в стаята, без да почука, без покана, и коленичи пред кралица Катерина, която седеше на стола си край огъня, сред дамите си, без да вижда и да чува нищо.

— Дойдох да ви помоля за прошка, макар да не съм сторила нищо лошо — каза тя въздържано.

Катерина повдигна глава от ръката си.

— Какво?

— Вашето бебе умря, докато беше поверено на моите грижи. Дойдох да ви помоля за прошка. Кълна се, че не съм проявила небрежност. Но той е мъртъв. Принцесо, съжалявам.

— Вие винаги сте тук — каза Катерина със сдържана неприязън. — В най-мрачните ми мигове винаги сте до мен, като лош късмет.

По-възрастната жена трепна.

— Наистина, но не по свое желание.

— И не ме наричайте „принцесо“.

— Забравих.

За първи път от седмици Катерина се изправи на стола си и погледна в лицето друг човек, видя очите на Маргарет, видя новите бръчки около устата ѝ, осъзна, че не е единствената, която скърби за загубата на бебето си.

— О, Господи, Маргарет — каза тя и залитна напред.

Маргарет Поул я хвана и я прегърна.

— О, Господи, Катерина — промълви тя в косата на кралицата.

— Как можахме да го изгубим?

— Божия воля. Божия воля. Трябва да го повярваме. Трябва да склоним глава под Него.

— Но защо?

— Принцесо, никой не знае защо един бива погубен, а друг — пощаден. Помните ли?

По потръпването тя почувства, че сега, при загубата на сина си жената си спомня загубата на своя съпруг.

— Никога не забравям. Помня всеки ден. Но защо?

— Такава е Божията воля — повтори лейди Маргарет.

— Не мисля, че мога да го понеса — промълви Катерина толкова тихо, че никоя от дамите ѝ не можеше да чуе. Вдигна покритото си със следи от сълзи лице от рамото на приятелката си. — Да изгубя Артур ми се струваше като истинско мъчение, но да изгубя бебето си е като самата смърт. Не мисля, че мога да го понеса, Маргарет.

Усмивката на по-възрастната жена беше безкрайно търпелива.

— О, Катерина. Ще се научите да го понасяте. Никой не може да направи нищо друго освен да понася. Можете да се гневите или да плачете, но в крайна сметка ще се научите да понасяте.

Катерина бавно седна отново на стола си; Маргарет, непринудено елегантна, остана коленичила на пода в краката ѝ, сключила пръсти с тези на приятелката си.

— Ще трябва отново да ме научите на смелост, съвсем отначало — прошепна Катерина.

По-възрастната жена поклати глава.

— Достатъчно е да го научите само веднъж — каза тя. — Знаете, научихте се на смелост в Лъдлоу; вие не сте жена, която може да бъде унищожена от скръбта. Ще скърбите, но ще оцелеете, ще излезете отново в света. Ще обичате. Ще заченете друго дете и това дете ще оживее, ще се научите отново да бъдете щастлива.

— Не мога да си го представя — каза Катерина унило.

— Ще се случи.

Битката, която Катерина очаквате от толкова отдавна, започна, докато тя още беше обладана от мрачната скръб за бебето си. Но нищо не можеше да проникне през тъгата ѝ.