— Баща ми съобщава изключително ужасни новини.
— Какво става? — залита Хенри, объркан. — Виж, ето, току-що получих писмо от един английски търговец в Италия; не мога да схвана нищо от него. Той пише, че французите и папата са във война. — Хенри ѝ подаде писмото си. — Как е възможно това? Изобщо не го разбирам.
— Вярно е. Това писмо е от баща ми. Казва, че папата е обявил, че френските войски трябва да напуснат Италия — обясни Катерина. — Светият Отец е извел собствените си папски войски на бойното поле срещу французите. Крал Луи е обявил, че папата вече няма да бъде папа.
— Как се осмелява? — запита Хенри, потресен до дън-душа.
— Баща ми казва, че трябва да забравим кръстоносния поход и веднага да се притечем на помощ на папата. Той ще се опита да уговори съюз между нас и императора на Свещената Римска Империя. Не можем да позволим на крал Луи да завземе Рим. Той не трябва да навлиза в Италия.
— Трябва да е луд, за да смята, че бих го допуснал! — възкликна Хенри. — Нима бих позволил на французите да превземат Рим? Нима бих допуснал един папа, който да е френска марионетка? Забравил ли е какво може да направи една английска армия? Нима иска нов Азенкур?
— Да съобщя ли на баща си, че ще се обединим с него срещу Франция? — попита Катерина. — Мога да пиша веднага.
Той хвана ръката ѝ и я целуна. Поне този път тя не се отдръпна и той я притегли малко по-близо и обви ръка около талията ѝ.
— Ще дойда с теб, докато пишеш, и можем да подпишем писмото двамата — баща ти трябва да знае, че неговата дъщеря испанка и неговият син англичанин са напълно единни в подкрепата си за него. Слава Богу, че войските ни са вече в Кадис — възкликна Хенри, осъзнавайки добрия си късмет.
Катерина се поколеба: в ума ѝ бавно се оформяше една мисъл.
— Това е… рисковано.
— Това е късмет — каза Хенри весело. — Ние сме благословени от Бог.
— Баща ми сигурно ще търси някаква облага за Испания от всичко това. — Катерина спомена подозрението внимателно, докато вървяха към покоите ѝ и Хенри скъсяваше крачките си, за да ги нагоди към нейните. — Той никога не предприема ход, без да планира далече напред.
— Разбира се, но ти ще браниш интересите ни както винаги — каза той уверено. — Имам ти доверие, любов моя, както имам доверие на него. Нима сега той не е единственият ми баща?
Бавно, докато дните стават по-топли, а слънцето заприличва повече на испанското, аз също се стоплям и заприличвам повече на испанското момиче, което бях някога. Не мога да се примиря със смъртта на сина си, мисля, че никога няма да се примиря със загубата му; но виждам, че няма кого да виня за смъртта му. Не е имало недоглеждане или небрежност, той умря като птиче в топло гнездо, и трябва да проумея, че никога няма да узная защо.
Сега знам, че съм била глупава да виня себе си. Не съм извършила никакво престъпление, никакъв толкова ужасен грях, че Бог, милостивият Бог от молитвите на детството ми, да ме накаже с такава ужасна скръб. Никой добър Бог не би погубил такова сладко бебе, такова съвършено бебе с такива сини очи, само за да упражни божествената Си воля. В сърцето си знам, че такова нещо е невъзможно, не може да има такъв Бог. Макар в първите най-ужасни изблици на скръбта си да винях себе си и Бог, сега знам, че това не е било наказание за грях. Знам, че удържах обещанието си, обещанието, дадено на Артур, поради най-основателни причини; и че Бог ме е взел под закрилата Си.
Ужасният, смразяващ, мрачен факт на загубата на бебето ми сякаш отстъпва заедно с ужасния, мразовит мрак на тази английска зима. Една сутрин шутът дойде, каза ми някаква шега и аз се засмях на глас. Сякаш се беше отворила врата, която дълго е стояла здраво заключена. Осъзнавам, че мога да се смея, че е възможно да бъда щастлива, че смехът и надеждата могат да се върнат при мен и може би дори мога да забременея отново и пак да почувствам онази завладяваща нежност.
Започвам отново да чувствам, че съм жива, че отново съм жена с надежди и планове, че съм онази жена, в която се превърна момичето от Испания. Мога да усетя, че съм жива: застанала на половината път между бъдещето и миналото си.
Сякаш преглеждам основно тялото си като ездач след лошо падане от кон, потупвайки ръцете и краката си, уязвимото си тяло, сякаш търся трайни увреждания. Вярата ми в Бог се връща напълно неразклатена, по-твърда от всякога. Изглежда, че има само една голяма промяна: вярата ми в моите родители е накърнена. За първи път в живота си наистина мисля, че е възможно да са сгрешили.
Читать дальше