Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Не — казва той пламенно. — Кълна се в Бог. Никога няма да говорим отново за това, нито ще позволим на някой друг да говори за него.

На другата сутрин Хенри и Катерина станаха заедно и отидоха тихо на литургия в параклиса на краля. Катерина се срещна с изповедника си и коленичи да признае греховете си. Хенри забеляза, че това не ѝ отне много време — сигурно нямаше големи грехове за изповядване. Той се почувства още по-зле, когато я видя да отива при свещеника си за кратка изповед и да се връща с толкова спокойно изражение. Знаеше, че тя е свята и чиста жена, точно като майка му. Разкаян, скрил лице в ръцете си, той си помисли, че Катерина не само никога не беше изменяла на дадената си дума: вероятно дори не беше изричала лъжа през живота си.

Излизам на лов с придворните, облечена в червена кадифена рокля, твърдо решена да покажа, че съм добре, че съм се върнала, че всичко ще бъде както преди. Дълго и трудно преследваме прекрасен млад елен, който препуска из големия парк, докато хрътките го повалят в потока и Хенри сам влиза във водата, смеейки се, за да му пререже гърлото. Потокът около него разцъфва в червено и покрива с петна дрехите и ръцете му. Смея се заедно с придворните, но от вида на кръвта ми призлява.

Яздим бавно по обратния път; аз се усмихвам, за да прикрия умората си и болката в бедрата, в корема, в гърба. Лейди Маргарет приближава коня си до мен и ми хвърля поглед.

— По-добре да си почивате този следобед.

— Не мога — казвам кратко.

Не е нужно да пита защо. Тя е била принцеса, знае, че една кралица трябва да бъде на показ, независимо от това какво изпитва.

— Знам историята, ако държите да си направите труда да изслушате подобно нещо.

— Вие сте добра приятелка — казвам. — Разкажете ми накратко. Мисля, че вече знам възможно най-лошото.

— След като се оттеглихме за усамотението ви преди раждането, кралят и младите мъже започнали да ходят вечер в града.

— Със стражи ли?

— Не, сами и предрешени.

Потискам една въздишка.

— Никой ли не се е опитал да го спре?

— Граф Съри, Бог да го благослови. Но собствените му синове били част от групата, ставало дума за невинно забавление, а знаете, че на краля не бива да се отказват забавления.

Кимвам.

— Една вечер дошли маскирани в двора и се престорили на лондонски търговци. Дамите танцували с тях, всичко било много забавно. Онази вечер не бях там, бях с вас в усамотението ви; някой ми разказа за това на следващия ден. Не обърнах внимание. Но очевидно един от търговците избрал лейди Ан и танцувал с нея цяла нощ.

— Хенри — казвам аз и долавям горчивината в собствения си шепот.

— Да, но всички смятаха, че е Уилям Комптън. Те са приблизително еднакви на ръст, а и всички носели фалшиви бради и шапки. Знаете какво правят.

— Да — казвам. — Знам какво правят.

— Очевидно са се уговорили, и докато херцогът смятал, че сестра му седи вечер с вас, тя се измъквала и се срещала с краля. Когато веднъж изчезнала за цяла нощ, сестра ѝ не издържала. Елизабет отишла при брат си и го предупредила какво прави Ан. Казали на съпруга ѝ, и всички се изправили открито пред Ан и настояли да узнаят с кого се среща, и тя казала, че е Комптън. Но когато отсъствала и те смятали, че е с любовника си, срещнали Комптън. Тогава разбрали, че тя не се среща с Комптън, а с краля.

Поклащам глава.

— Съжалявам, скъпа моя — казва ми нежно лейди Маргарет. — Той е млад мъж. Сигурна съм, че не става дума за нещо повече от суетност и лекомислие.

Кимвам и не казвам нищо. Спирам коня си, който мята глава и тя се блъска в ръцете ми, отпуснати твърде тежко върху юздите. Мисля си за Ан, извикала от болка, когато девствената ѝ ципа била разкъсана.

— А съпругът ѝ, сър Джордж, лишен ли е от мъжка сила? — питам. — Девица ли е била досега?

— Така се говори — отвръща лейди Маргарет сухо. — Кой знае какво става в една спалня?

— Струва ми се, че знаем какво става в спалнята на краля — казвам горчиво. — Едва ли може да се каже, че са били дискретни.

— Така върви светът — казва тя тихо. — Напълно естествено е, когато сте в усамотение в очакване на раждане, той да си вземе любовница.

Кимвам отново. Това е самата истина. Онова, което ме изненадва, е че изпитвам такава болка.

— Херцогът сигурно е бил много засегнат — казвам, мислейки си за достойнството на този човек, и преди всичко как именно той постави Тюдорите на престола.