Колийн Маккълоу - Венец от трева

— Още утре призори ще се явиш пред къщата на Квинт Муций — заръча той на младежа, — ще се ожениш за дъщеря му. Съжалявам, но не мога да присъствам на сватбата. Много неща ме задържат в момента. После двамата с младоженката отивате в храма на Юпитер, където братовчед ти ще бъде провъзгласен за фламен Диалис. Доколкото ми обясняват, това била една от най-тържествените церемонии в цял Рим, няма как да се измъкнеш. Най-накрая отиваш в дома на Цезар и присъстваш на тържествената вечеря. Веднага след това заминаваш обратно за Етрурия.

— Какво? И няма да се порадвам на булката си? — опита се да се пошегува синът.

— Съжалявам, синко, но ще трябва да почакате нещата да се пооправят. Нямаме нито минута за губене!

Нещо в изражението на стария Марий подсказваше, че има въпроси, които по-добре да не се задават, но пък и нямаше как иначе.

— Татко, мога ли да отида да видя майка? — попита младият Марий с известен страх. — Мога ли да спя при нея?

В очите на Гай Марий заблестя и болка, и тъга, и няма тревога. Устните му се разтрепериха и той едва изрече:

— Да, можеш.

След което веднага обърна гръб на сина си.

Мигът, в който зърна майка си, беше най-ужасният в живота на младия Марий. Щом погледна очите й, на него му се стори, че Юлия е остаряла не с години, а с десетилетия. Посрещна го една тъжна старица, сломена от живота. Тя се бе затворила дълбоко в себе си и не искаше да говори изобщо за случилото се.

— Искам да знам, мамо! Какво е направил баща ми?

— Неща, които нормален човек дори не би помислил, сине.

— Още от Африка си знаех, че е полудял, но не мислех, че ще стигне чак дотам. О, мамо, как можем да поправим стореното?

— Не можем да оправим нищо. — Юлия подпря главата си с ръка и се намръщи. — Да не говорим повече за това! — И като облиза пресъхналите си устни, на свой ред попита: — Как е той?

— Значи е истина?

— Кое да е истина?

— Това, че не си го виждала изобщо.

— Наистина не съм го виждала, Гай. И никога няма да го видя вече.

По начина, по който каза това майка му, Марий не знаеше дали има предвид своето нежелание да се срещне с мъжа си, или неговото — да разговаря с нея. А може би я гонеха мрачни предчувствия…

— Не изглежда никак добре, мамо. Изобщо не прилича на човека, който беше някога. Каза, че нямало да дойде на сватбата ми. Ти ще бъдеш ли?

— Да, Гай, ще бъда.

След сватбата (какво интересно момиче се оказа тази Муция Терция) Юлия придружи младоженците и родителите на булката до храма на Юпитер, където племенникът й Цезар щеше да бъде въведен в жреческия сан. Можеше да си го позволи, защото се знаеше, че Гай Марий и там няма да присъства. След като бяха клали в продължение на няколко дни, бардиеите бяха прекарали цялата нощ да мият и да търкат градските улици да не би Марий Младши да научи нещо повече за деянията на баща си. Колкото и да, любопитстваше младоженецът какво точно се е случило, никой не би обсъждал въпроса със сина на Великия мъж.

Ритуалите, извършени в храма, се оказаха изключително дълги, при това отегчителни от самото си начало. Малкият Цезар трябваше да се съблече по туника и да си сложи специалните жречески одежди — крайно неудобния и тежък ямурлук, ушит от два ката груб вълнен плат и оцветен в зелено и червено, тесния шлем от слонова кост, върху чийто остър шип стоеше забодено кръгло парче вълна и обувките без връзки. Как изобщо беше възможно човек цял живот да носи подобни дрехи? Цезар отдавна беше свикнал да носи колан — Луций Декумий му го беше подарил, за да си носи камата, подарена естествено пак от него, — и сега се чувстваше не само неудобно, но дори неестествено без него. Освен това коравият шлем се оказа направен за много по-малка глава от неговата и безпомощно стърчеше високо над челото му, без да скрие дори светлите му къдрици. Сцевола Понтифекс Максимус побърза да успокои момчето: Гай Марий изрично бил пожелал да му подари нов апекс и майсторът щял още тези дни да го посети у дома, за да вземе мерките на главата му.

Когато малкият Цезар забеляза леля си Юлия сред присъстващите, сърцето му едва не спря да бие. Докато римските жреци му изричаха молитви, които сами не разбираха, той не откъсваше очи от нея, сякаш искаше на всяка цена да я накара да го погледне. Тя, разбира се, усещаше погледа му върху себе си, но упорито отказваше да надигне глава. На племенника й изведнъж му се струваше, че тя не е на четиридесет, а на шейсет години. Едва в края на мъчителната церемония, когато всички се струпаха около невръстния фламин и неговата още по-невръстна съпруга, Цезар успя да улови погледа на леля си. Искаше му се да не го бе сторил. Тя го целуна по устата, както го беше правила толкова години, и отпусна глава на рамото му, за да си поплаче.