Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните

Когато Сатурнин повторно обяви кандидатурата си, човешкият океан зад него изпадна повторно в неописуема истерия. Явно, че ръкостисканията от предния ден бяха успели да му предадат от силата на безбройните му поддръжници сред народа. Също както предния ден останалите кандидати бяха подминати с пълно мълчание. Докато не дойде ред на последния — Луций Еквиций.

Марий се извъртя към стълбите пред Сената и надигна вежда в ням въпрос към Метел Капрарий. Той му кимна енергично с глава. Двамата не можеха и да искат да се разберат по друг начин при целия шум, който вдигаха почитателите на Луций Еквиций на площада.

Тръбачите отново надуха фанфарите и Марий направи крачка напред. Сред зрителите се възцари тишина.

— Този човек, Луций Еквиций, не може да бъде избран за народен трибун! — извика той с пълно гърло, за да го чуят и по-назад в тълпата. — Има известни неясноти относно положението му на римски гражданин. Първо трябва те да бъдат премахнати и чак тогава Луций Еквиций ще може да се кандидатира, за каквито и да е обществени постове пред римския Сенат и народ!

Сатурнин едва не блъсна Марий в желанието си да излезе пред него и застана на самия ръб на рострата.

— Отричам съществуването, на каквито и да е нередности!

— А пък аз заявявам от името на цензора, че нередности има! — възрази му невъзмутимо Марий.

Сатурнин отново прибягна до помощта на тълпата:

— Луций Еквиций е също толкова римлянин, колкото и ние, всички останали! Погледнете го само! Същинско копие на Тиберий Гракх!

Но Луций Еквиций, като че ли сам започваше да се колебае. За разлика от зрителите на Форума той стоеше на място, откъдето добре се виждаше какво става в Кладенеца на комициите. Ето, че един след друг сенатори и синове на сенатори изваждаха изпод тогите си сопи и ножове и недвусмислено се приближаваха до него, сякаш искат да го придърпат към себе си.

Луций Еквиций, смелият ветеран с десетгодишна служба в легионите — поне според собствените му твърдения — отстъпи няколко крачки назад. Погледът му се спря на Марий и той отчаяно се вкопчи в свободната му дясна ръка.

— Помогни ми! — промълви Луций Еквиций и повече не знаеше какво да прави.

— Бих ти помогнал с върха на ботуша си, размирнико глупав — излая насреща му Марий. — Но понеже тъй и тъй днес трябва да свършим с изборите, ще ти позволя да се явиш и ти за кандидат. Все пак, ако случайно ти се случи нещо на рострата, не ме дръж мен виновен. Единственото, което мога да ти предложа, е да те скрия на сигурно в Лаутумийската тъмница, където да изчакаш духовете да се успокоят и тълпата да се разотиде.

На рострата стояха два пъти по дванадесет ликтори, половината, от които носеха на раменете си фасции , защото представляваха личната охрана на консула Гай Марий. Той нареди и на двадесет и четиримата да наобиколят плътно Луций Еквиций и да го отведат възможно най-бързо в Лаутумиите. Когато групата се насочи към подножието на Аркс, само при вида на снопчетата пръчки и червените въженца, които ги връзваха, тълпата мигом се разделяше на две и оставяше шепата пазачи да отведат затворника си извън площада.

„Направо не е за вярване — мислеше си Марий, докато гледаше как тълпата прави път на ликторите. — Ако се съди по овациите, с които ги посрещнаха преди малко, този човек е направо обожествяван от народа. А какво правя аз в момента, ако не да пращам в затвора всенародния любимец? И все пак никой не реагира, никой не се противи. Всеки път, когато покрай него минат ликторите с фасциите на рамо, следвани от нечия тога в пурпурен ръб, римлянинът се дърпа встрани, сякаш да освободи път за Негово Величество самия Рим. Дори и заради Луций Еквиций никой не би посмял да накърни престижа на пръчките и консулската тога. Ето това е Рим. Защото в крайна сметка кой е Луций Еквиций? Сърцераздирателно подобие на покойния Тиберий Семпроний Гракх, когото народът обичаше повече от всеки друг. Нима някой поздравява Луций Еквиций! Не, всички поздравяват спомена за Тиберий Гракх.“

Докато гледаше как гърбовете на ликторите се губят сред океана от римляни бедняци, Гай Марий усещаше как го обладава някакво непознато до този момент чувство на гордост, и то гордост в духа на старите времена, гордост заради традициите, които се бяха запазили в продължение на точно шестстотин петдесет и четири години история, традиции, толкова здрави и непоклатими, че само в тях се беше разбила всепомитащата вълна на германските нашественици. А в крайна сметка, какво представляваше силата на Рим — снопче дървени пръчки. „А ето аз — продължаваше да разсъждава Гай Марий — не се страхувам от нищо и от никого, защото нося тази тога с пурпурен ръб. Тя самата струва повече от всички царски корони по света, взети заедно. Може и да нямам армия, може в границите на града дори ликторите ми да ходят обезоръжени, но само да видят символите на моята власт, и всички ми правят място. Не на мен — на няколкото пръчки и на едно голямо и безформено парче плат, което нося върху себе си. Че то дори пурпур почти няма върху него — във всеки случай много по-малко, отколкото върху гърба на някоя жалка салтатрикс тонза . Да, да бъдеш римски консул, значи много повече от това да се коронясаш, ако ще за цар на целия свят.“