Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните

— И защо? — попита Марий.

— Според Луций Декумий дошли са тук, за да се усети присъствието им. В Кладенеца на комициите ще се гласува за народни трибуни, народът е чул, че Сатурнин е един от кандидатите, а всички мислят, че той е единствената надежда за празните им стомаси. Гладът тепърва започва, Гай Марий, а на никого не му се мре от глад — обясни спокойно Сула.

— Но те не могат да повлияят на изборните резултати — нито в плебейското събрание, нито в центуриатните комиции! Та нали почти всички принадлежат към някоя от четирите градски триби?

— Така е. От бедняците никой няма да гласува, а пък останалите тридесет и една селски триби ще бъдат както винаги представени от живеещите в Рим, сиреч от богатите. Днес не е ден, в който човек би напуснал спокойното си имение в провинцията, за да се навре в устата на вълка. Изборите ще са в ръцете на шепа хора, не повече. Бедняците добре го знаят. Не са дошли да гласуват, а просто да напомнят на гласуващите за себе си.

— Сигурно и това е идея на Сатурнин? — отбеляза Марий.

— Не. Неговите хора са онези нещастници, които ти сам видя на календите. Оттогава не са се разотишли. Аз вече съм ги кръстил за себе си „пишлъовците и дришльовците“. Истинска паплач. Безделници от колегиите на кръстопътищата, бивши гладиатори, луди глави, лековерни търговци, които трудно свързват двата края при сегашното безпаричие, освобожденци, на които им е писнало да тичат подир бившите си господари, да не говорим за тарикатите, които са решили, че евентуална изборна победа на Сатурнин може да им снесе по някой и друг денарий в кошничката.

— Според мен те са нещо много повече — не се съгласи Марий. — Те просто не могат да се отметнат от единствения засега римски управник, който е застанал на рострата, за да им говори на тях, изобщо единствения, който ги е взел насериозно. — Той пренесе тежестта на тялото си върху парализирания си ляв крак. — Но това множество не принадлежи на Луций Апулей Сатурнин. Не принадлежи на никого. Боговете са ни свидетели, че дори на бойното поле при Верцела кимврите бяха по-малко! А сега аз дори нямам армия. Всичко, което ми остава, е консулската ми тога. Струва си да се замисли човек.

— Прав си — нямаше какво да каже Сула.

— Макар че, кой знае… Може би пурпурният ръб на тогата ми струва повече от цяла армия. Знаеш ли, Луций Корнелий, изведнъж Рим ми се показва в съвсем различна светлина. Днес беднотията е дошла на Форума, за да ни се покаже. Но нима всеки ден същите тези хора не живеят в същия този Рим, нима съдбата им не ги е обрекла да прекарат целия си живот по римските улици? Само един час ще им е нужен, когато поискат, да се съберат отново и да залеят пак площадите. А през цялото време ние си въобразяваме, че държим властта в ръцете си.

— Ние наистина ги управляваме, Гай Марий. Ако ги оставяме да се оправят сами, доникъде няма да стигнат. Те отдавна са оставили на нас да се грижим за тях. Но навремето Гай Гракх не забрави да им даде хляб, а едилите никога не са пропускали да им организират зрелища. Сега идва Сатурнин, който също им обещава евтин хляб, при това през една гладна зима. Той не може да изпълни обещанието си, а народът вече започва да подозира, че и занапред няма да успее. Всъщност те са дошли не толкова да се покажат на нас, колкото на него.

Марий беше намерил нужната метафора, с която да опише ситуацията:

— Те представляват един огромен, но все пак добронамерен бик. Когато насреща му се зададе човек с кофа в ръка, бикът ще го приближи, за да провери какво му носят в кофата. Друго не го интересува. Но ако кошницата се окаже празна, бикът няма да ти се нахвърли от ярост. Той просто ще заключи, че храната я носиш някъде другаде по себе си, ще започне да те претърсва и без дори да си даде сметка, ще те смачка под копитата си.

— И Сатурнин е точно човекът с празната кофа — кимна Сула.

— Именно. — Марий се отдалечи от стената. — Хайде, Луций Корнелий, време е да хванем бика за рогата.

— И да се надяваме все пак — усмихна се той, — че не са му увили слама около тях.

Никой в огромното множество не се опита да попречи на сенаторите и политически ориентираните римски граждани, които открай време гласуваха в трибите, да стигнат до Кладенеца на комициите и да се отдадат на работата си. Докато Марий се запътваше към рострата, Сула, заедно със събратята си патриции се изкачи на площадката пред Курията, откъдето да наблюдава събитията. Действителните гласоподаватели в плебейското събрание бяха като малък остров в океана от неми наблюдатели, наводнили Форума, при това на потънал остров, от който се показва само високата скала на рострата. Разбира се, сенаторите бяха предположили, че и този път ще си имат неприятности със Сатурниновата паплач, затова всеки беше скрил под тогата си я нож, я жилава пръчка. Най-войнствени се бяха оказали Цепион и приятелчетата му млади консерватори, но и поддръжниците на Сатурнин се бяха изгубили сред тълпата. На Форума беше дошъл да протестира цял беден Рим и ножовете и пръчките се оказаха по-скоро грешка.