Холи Блек: Желязното дърво

Небето притъмняваше. Слънцето беше залязло и последните му лъчи обагряха хоризонта в пурпурно злато. Сумракът бързо се сгъстяваше. Двамата минаха покрай лекоатлетическата писта и бейзболното игрище.

— Няма я — прошепна Саймън.

Джерард кимна. Стомахът му пак се сви от ужас. Къде изчезна Мелъри?

— Джерард! — обади се пак Саймън. — Какво е това?

Той направи няколко крачки встрани, наведе се и вдигна от земята нещо блестящо.

— Медалът на Мелъри! — възкликна Джерард. — А това какво е? Виж!

Десетина големи камъка образуваха сред тревата кръг около мястото, където беше лежал медалът. Джерард коленичи до най-големия. В него беше издълбана една-единствена дума: „Размяна“.

— Тези камъни май са от кариерата — замислено каза Саймън.

Джерард го погледна изненадано.

— Спомняш ли си картата на чичо Артър? Според нея в кариерата живеят джуджета, но мисля, че джуджетата не могат да се превръщат в други неща.

— Мелъри може да е вътре с мама. Може да ни чакат пред кабинета на директорката.

На Джерард му се щеше да вярва, че е така.

— Добре, но защо тогава медалът й е тук?

— Може да го е изпуснала, може това да е капан. — Саймън се обърна и тръгна към училището. — Да се връщаме и да видим дали не е с мама.

Джерард едва-едва кимна. Почувства как страхът отново пропълзява в стомаха му.

Майка им беше във фоайето, близо до входа, и говореше по мобилния си телефон. Стоеше с гръб към тях. Говореше тихо, но двамата я чуваха от ъгъла, където се спотаиха.

— Да… И аз мислех, че нещата се оправят, но Джерард и досега не ми казва какво се случи в самото начало, в деня, в който се преместихме тук. Освен това… Може да ти прозвучи странно, но Мелъри и Саймън постоянно го защитават.

Джерард замръзна на място.

Хем се страхуваше от онова, което майка му щеше да каже по-нататък, хем не смееше да направи каквото и да е, за да й попречи да продължи.

— Не, не. И двамата твърдят, че Джерард не е направил нито една от тези поразии. Те също крият нещо от мене. Млъкват, когато вляза в стаята, прикриват се един друг, да не говорим как прикриват Джерард. Трябваше да чуеш какви извинения измисля Саймън за това, че брат му насочи нож срещу онова малко момче. — Тя изхлипа и започна да плаче. — Вече не знам. Просто мисля, че повече не мога да се справям с него. Той е толкова разстроен от раздялата ни, Ричард, толкова е разстроен. Сигурно затова получава тези ужасни пристъпи на гняв. Може би трябва да дойде известно време при тебе.

Джерард остана без въздух. Баща му! Майка му говореше с баща му.

Саймън го дръпна за ръкава.

— Хайде, Джерард. Мелъри не е тук.

Джерард имаше чувството, че върху главата му е паднала тухла. Обърна се замаяно и тръгна след брат си. Не можеше да каже какво точно усеща в момента. Може би само огромна празнина…

Саймън отвори вратата и двамата излязоха от фоайето.

— Какво ще правим? — попита Саймън, докато вървяха по училищния коридор.

— Мелъри е при духовете. Заловили са я — тихо каза Джерард. Още не можеше да дойде на себе си от телефонния разговор на майка му и баща му, но трябваше да го заличи от главата си. Трябваше да заличи всичко друго, освен Мелъри. — Заловили са я и искат да я заменят за книгата.

— Но книгата не е при нас!

— Ш-ш-ш-ът! — прекъсна го Джерард. Имаше идея, но заради духовете не искаше да я изрича на глас. — Ела насам.

Джерард отиде до своето шкафче и извади хавлиена кърпа от сака за тенис. От купчината учебници измъкна „Математика за напреднали“, която беше с размерите на справочника. Огледа я и я уви в кърпата.

— Какво правиш? — попита Саймън.

— Дръж! — Джерард пъхна пакета в ръцете на брат си и извади от шкафчето ученическата си раница. — Малчо ни измами с този номер. Може би ние ще успеем да измамим оня, който отвлече Мелъри.

Саймън кимна.

— Разбрах. Да вървим, но първо да вземем от колата джобното фенерче на мама.

Двамата се покатериха с мъка по оградата в далечния край на училищния двор. Прехвърлиха се отвъд нея и пресякоха шосето. Отсрещният склон беше обрасъл с гъсти бурени и те започнаха да си проправят път през тях. Стана съвсем тъмно, а светлината на фенерчето беше слаба.

Изкачиха се по голяма купчина камънаци. Някои бяха покрити с влажен и хлъзгав мъх, а други бяха раздробени на огромни късове с опасни остри ръбове. Докато вървяха, Джерард прехвърляше през главата си онова, което чу преди малко. Майка му си мислеше много лоши неща за него, а сега, когато открие, че е изчезнал, щеше да си мисли още по-ужасни небивалици. Каквото и да направи, той винаги се забъркваше в големи неприятности. Ами ако майка му го напъди? Ако го изпрати да живее при баща му, който пък няма да го иска?