Холи Блек: Желязното дърво

На пода, в центъра на залата, беше застлана дълга правоъгълна пътека с маркирани бели линии. До нея имаше сгъваема масичка с електронното табло за резултатите. С големите си разноцветни бутони то приличаше повече на електронна игра, отколкото на нещо толкова важно, колкото е едно табло за резултати. Около него се въртеше директорът и бърникаше из кабелите, свърза един от тях с една рапира и изпробва силата на натиска, при който електрическият звънец започва да звъни и лампичките да светват.

Мелъри седна на един метален стол в края на пътеката и отвори сака си, а Крис клекна до нея и започна да й говори нещо. В другия край на пътеката се суетеше противниковият отбор.

Екипите на всички бяха толкова бели, че Джерард усети очите му да се премрежват.

Най-после директорът обяви, че е време за първия тур, извика двама фехтовачи, прикрепи малък предавател към предпазните им жилетки и свърза рапирите им с електронната система. Всичко беше много професионално.

Двубоят започна, а Джерард се опитваше да си спомни какво му обясняваше Мелъри за святкащите лампички, но напразно. Всичко това всъщност е глупаво, заключи той. Фехтовката му харесваше много повече без тези електронни измишльотини.

След две срещи Джерард схвана, че светване на цветна лампичка означава, че ударът печели точка, а ако лампичката е бяла, ударът не се брои. За сполучливи се смятаха само попаденията в тялото. Което всъщност е тъпо, каза си Джерард, удар в крака например болеше много. Знаеше го от опит, тъй като доста потренира с Мелъри.

Най-после извикаха Мелъри на състезателната пътека. Докато си слагаше маската, нейният противник — високо момче на име Даниел-едикойси, се хилеше нагло и самоуверено. Явно не подозираше какво го чака.

Джерард мушна с лакът Саймън, който тъкмо отхапваше голямо парче геврек.

— Тоя надут пуяк сега ще си го получи!

— Аха — изхъмка Саймън и преглътна. — Мелъри направо ще го разбие.

Мелъри се втурна напред и опашката й се замята наляво-надясно. Даниел не успя да отбие удара и рапирата на Мелъри докосна гърдите му. Директорът вдигна ръка. На електронното табло се появи точка за Мелъри и Джерард доволно се усмихна.

Майка му протегна глава напред, сякаш искаше да чуе нещо повече от звънтящите метални остриета. Ударите се редуваха — нападение, отбиване на удара, контранападение, нападение, отбиване на удара, контранападение…

Даниел отчаяно се хвърли напред, но беше прекалено объркан, за да овладее положението. Мелъри контрира, разви защитата си в нападение и отбеляза нова точка.

Даниел загуби, без рапирата му да докосне Мелъри. След края на срещата двамата се поздравиха и Даниел свали маската си. Дишаше тежко, а лицето му беше аленочервено.

Мелъри също смъкна маската си. Лицето й сияеше, а очите й грееха от радост. Тръгна към мястото си, а капитанът Крис я посрещна и я прегърна несръчно. Джерард не виждаше особено добре оттук, но беше готов да се закълне, че Мелъри се зачерви повече и от Даниел.

Срещите продължаваха, а отборът на Мелъри се справяше много добре. Когато на пътеката излезе Крис, Мелъри започна да скандира високо, но за съжаление това не помогна, капитанът загуби, макар и с минимална разлика. На връщане той мина край Мелъри, без дори да я погледне. Тя се опита да го заговори, но той махна с ръка и отмина.

От мястото си Джерард внимателно наблюдаваше какво става. Когато отново дойде ред на Мелъри, Крис пак не вдигна поглед. Джерард се намръщи, но изведнъж видя нещо, което го накара да забрави съкрушения капитан. Русокосо момиче в бял състезателен екип ровеше в сака на сестра му!

— Коя е тази? — посочи Джерард.

Саймън сви рамене.

— Не знам. Още не се е фехтувала.

Може би русокосото момиче беше приятелка на сестра им? Може би просто вземаше нещо, за да си услужи временно? Ала начинът, по който спираше да рови, когато някой от отбора погледнеше в нейната посока, накара Джерард да помисли, че момичето краде. Какво ли ще търси някой из мръсните чорапи и резервните шпаги на Мелъри?

Джерард стана, трябваше да направи нещо. Нима никой друг не забелязваше какво става?

— Къде отиваш? — попита майка му.

— До банята — излъга машинално той, без да помисли, че майка му може да го види как прекосява залата. Щеше му се да й каже истината, но тя веднага би измислила извинение за момичето — майка му винаги мислеше за хората само добро. Единствено на него нямаше доверие.

Джерард слезе между пейките за публиката и тръгна покрай стената към момичето, което все още тършуваше в сака на Мелъри. Почти стигна, когато пред него се изправи треньорът на училищния отбор. Беше нисък, слаб мъж, с остра брада, набола тук-там по лицето му.