Холи Блек: Желязното дърво

Двамата седяха на дивана пред кабинета на заместник-директорката.

Джерард му хвърли унищожителен поглед. Беше обяснил няколко пъти — веднъж и на полицаите! — че просто е показвал ножчето на момчето, нищо повече. Никой обаче не откри това момче, за да потвърди разказа му. Накрая заместник-директорката помоли Джерард да почака отвън. Майка му отдавна беше в кабинета й, но Джерард не можеше да чуе за какво говорят.

— Знаеш ли от кой вид беше този дух? — попита Саймън.

Джерард вдигна рамене.

— Не знам. Ако книгата беше при нас, щяхме да разберем.

— Не си ли спомняш кои видове можеха да променят формата си?

— Не. Не се сещам. — Джерард потърка чело.

— Виж, Джерард, аз се опитах да обясня на мама, че вината не е твоя. Но трябва и ти да й обясниш.

Джерард се изсмя горчиво.

— Ако искаш, мога да кажа, че онова момче е откраднало нещо от чантата на Мелъри — продължи Саймън.

Джерард мълчеше.

— Мога да кажа, че не си бил ти, а аз — продължи да упорства Саймън. — Хайде да си разменим ризите и някои други неща.

Джерард поклати глава.

Най-после майка им излезе от кабинета на заместник-директорката. Изглеждаше уморена.

— Съжалявам, мамо! — тихо каза Джерард.

— Не искам да говорим за това, Джерард. — Майка му произнасяше думите бавно и безизразно и момчето се изненада от спокойствието в гласа й. — Намерете сестра си и да се прибираме.

Джерард кимна и тръгна след Саймън. След няколко крачки погледна назад и видя, че майка му седна на мястото, което току-що бе освободил. За какво си мислеше тя? Защо не крещи? Щеше му се да е бясна, това поне го разбираше. Тихата й тъга го плашеше повече. Така сякаш искаше да му каже, че от него може да очаква само неприятности и нищо друго.

Саймън и Джерард минаха през цялото училище. По пътя спираха, за да питат момчетата и момичетата от отбора по фехтовка дали не са виждали Мелъри, но всички вдигаха рамене.

Спряха и капитана Крис. Когато го попитаха за Мелъри, той се изчерви, но отвърна, че не знае къде е.

Спортната зала беше празна и звукът от стъпките по полирания дървен под закънтя зловещо под високия таван. Дългата черна пътека беше навита на руло, всичко от състезанието беше прибрано.

Най-после едно момиче с дълга кестенява коса им каза, че е видяло Мелъри да плаче в дамската тоалетна.

Саймън се учуди.

— Мелъри да плаче? Но защо? Та тя е победителка…

Момичето сви рамене.

— Не знам. Попитах я мога ли да й помогна, но тя отвърна, че всичко е наред.

Тръгнаха към съблекалните, където бяха и тоалетните, и душовете.

— Мислиш ли, че това наистина е била Мелъри? — попита Саймън и се озърна да не би някой да ги подслушва.

— Искаш да кажеш, че е било нещо, което е приело нейния вид? Но защо някой от духовете ще се превъплъти в Мелъри и след това ще плаче в банята?

— Откъде да знам — вдигна рамене Саймън. — Аз например щях да плача, ако трябваше да стана Мелъри.

Джерард не се засмя на шегата на брат си.

— Е, ще влезеш ли да я потърсиш? — изсумтя той.

— О, не. Не искам да влизам в съблекалнята на момичетата — измънка Саймън. — Влез ти. Вече си загазил толкова, че за тебе е без значение, ако те видят.

— Винаги може да загазя още повече — въздъхна Джерард.

Той отвори вратата. Тоалетната на момичетата приличаше удивително на тоалетната на момчетата, само че нямаше писоари.

— Мелъри? — извика Джерард.

Никой не отговори. Той надникна под всички врати, но тоалетните бяха празни. Предпазливо натисна една от вратите. Нямаше никой, но въпреки това се почувства като престъпник. Обърна се и изтича обратно в коридора.

— Няма ли я? — попита Саймън.

— Празно е. Няма никой. — Джерард огледа коридора. Надяваше се никой да не е видял откъде излезе.

— Може да е отишла към директорския кабинет, за да ни търси — предположи Саймън. — Щом я няма никъде…

В стомаха на Джерард се намота кълбо от страх. След като заместник-директорката го хвана с ножчето, той не бе мислил за нищо друго, освен за ужасните неприятности, в които се беше забъркал. Онова нещо обаче беше още в училището. Той си спомни съществото, което беше приело неговия външен вид, спомни си как то ровеше в чантата на Мелъри.

— А дали Мелъри не е навън? — попита Джерард с надежда, че могат да открият сестра си преди съществото. — Може да е излязла, за да види дали не я чакаме до колата.

— Ами, не знам… Да проверим — сви рамене Саймън.

Джерард не беше убеден, че има смисъл, но все пак излязоха.