Роалд Дал - Вещиците

— Не, благодаря. Твърде съм развълнуван, за да ям. А и трябва да съм в добра форма и да съм пъргав за задачата, която ме чака.

— Наистина е важна задача — съгласи се баба. — По-важна от нея няма да имаш през живота си.

— Време е! — каза баба. — Настъпи важният миг! Готов ли си, скъпи?

Беше точно седем и половина. Бруно довършваше четвъртия банан в купата.

— Почакайте — каза той. — Само още няколко хапки.

— Не! — отсече баба. — Трябва да тръгваме! — Тя го взе и го стисна в ръка. Баба беше много напрегната и нервна. Никога не я бях виждал такава. — Сега ще сложа и двама ви в чантата си, но няма да я закопчавам. — Тя пъхна вътре първо Бруно. Изчаках реда си, притиснал бутилката към гърдите си. — Сега е твой ред. — Баба ме взе в ръка и ме целуна по носа. — Успех, скъпи. О, и нали знаеш, че имаш опашка?

— Моля?

— Имаш опашка. Дълга извита опашка.

— Признавам, че изобщо не се сетих за това. Мили боже, наистина имам опашка! Сега я виждам! Мога дори да я движа! Доста е хубава, нали?

— Казвам ти това само защото може да ти е от полза, докато се катериш из кухнята. Можеш да я омотаеш около нещо и да се залюлееш или пък да се спускаш на пода от високи места.

— Как ми се иска да се бях сетил по-рано. Щях да се упражнявам да я използвам.

— Вече е късно — каза баба. — Трябва да тръгваме.

Тя ме пусна в чантата при Бруно и аз веднага заех любимото си място за наблюдение в малкия страничен джоб, за да мога да подавам глава и да гледам какво става.

Баба взе бастуна си, излезе в коридора и тръгна към асансьора. Натисна бутона, асансьорът дойде и тя се качи в него. Вътре нямаше друг, освен нас.

— Виж, няма как да разговаряме с теб, щом влезем в трапезарията, защото хората ще ме помислят за луда, която си говори сама.

Асансьорът стигна до приземния етаж и спря рязко. Баба излезе, прекоси фоайето на хотела и влезе в трапезарията. Тя представляваше голяма зала със златни украси по тавана и големи огледала по стените. Редовните гости имаха резервирани маси, повечето вече бяха заели местата си и започваха да вечерят. Навсякъде минаваха забързани келнери с чинии и подноси в ръце. Ние седяхме на малка маса по средата, край дясната стена на залата. Баба отиде до масичката и седна.

Надзърнах от чантата и видях в средата на залата две дълги маси, които все още бяха празни. Върху всяка от тях имаше табелка, прикрепена върху нещо като сребърна стойка, която гласеше:

Резервирана за членовете на КДБЖД

Баба ми погледна към дългите маси, но не каза нищо. После разгъна салфетката си и я постла върху чантата в скута си. Ръката й се плъзна под салфетката и ме хвана внимателно. Така скрит, тя ме вдигна близо до лицето си и прошепна:

— Ще те оставя на пода под масата. Покривката се спуска почти до земята и никой няма да те види. Държиш ли бутилката?

— Да — прошепнах. — Готов съм, бабо.

В този миг до масата дойде келнер с черен костюм. Изпод салфетката виждах краката му, а малко след това, когато чух гласа му, разбрах кой е. Казваше се Уилям.

— Добър вечер, госпожо — обърна се той към баба. — Къде е малкият господин тази вечер?

— Не се чувства добре — отвърна баба. — Ще остане в стаята си.

— Съжалявам — каза Уилям. — Днес има грахова супа, а за основно ястие можете да изберете между риба на скара или печено агнешко.

— Грахова супа и агнешко, моля — поръча баба. — Но не се притеснявай, Уилям. Тази вечер не бързам за никъде. Всъщност би ли ми донесъл първо чаша сухо шери?

— Разбира се, госпожо — каза Уилям и се отдалечи.

Баба се престори, че е изпуснала нещо, и щом се наведе, ме пусна върху пода под масата.

— Тръгвай, скъпи! — прошепна тя и се изправи.

Сега бях сам. Стоях, сграбчил малката бутилка. Знаех къде точно се намира вратата на кухнята. Трябваше да прекося половината от огромната трапезария, за да достигна до нея. „Започва се“, помислих си и като светкавица изскочих изпод масата и се спуснах към стената. Нямах намерение да прекосявам трапезарията по средата. Беше твърде рисковано. Планирах да се придържам към стената и да обиколя залата, докато стигна до вратата към кухнята.

Затичах се. О, как само тичах. Мисля, че никой не ме видя. Всички бяха твърде заети с вечерята си. Но за да достигна вратата към кухнята, трябваше да мина покрай главния вход на трапезарията. Тъкмо се канех да го направя, когато в залата се изсипаха един куп жени. Прилепих се към стената и стиснах бутилката. Първо видях само обувките и глезените на стичащите се през вратата дами, но след това вдигнах очи малко по-нагоре и веднага разбрах кои са те. Вещиците идваха на вечеря!