Роалд Дал - Вещиците

— Не! — кресна Върховната вещица, бързо се върна в стаята и затръшна вратата на балкона зад себе си .

С мен бе свършено. Пътят ми за бягство бе отрязан. Бях затворен в една стая с Върховната вещица и три уплашени до смърт жаби. Страхувах се точно толкова, колкото и жабите. Бях убеден, че ако ме забележи, тя ще ме хване и ще ме изхвърли през балкона за храна на чайките.

На вратата на стаята се почука.

— Какво има сега? — кресна Върховната вещица.

— Ние сме най-старите — отвърна смирен глас от коридора. — Шест часът е и дойдохме да вземем бутилките, които ни обещахте, Ваше Върховенство.

Видях как Върховната вещица прекосява килима и отива до вратата. След това я отвори и множество чифтове обувки започнаха да влизат в стаята. Те пристъпваха бавно и несигурно, сякаш собствениците на обувките се страхуваха да влязат.

— Влизайте! Влизайте! — сопна се Върховната вещица. — Не се помайвайте в корридора! Нямам цяла нощ на разположение!

Това бе единствената ми възможност. Изскочих иззад крака на леглото и се стрелнах към отворената врата. Прескочих няколко чифта обувки, изпречили се на пътя ми, и след три секунди бях навън в коридора, все още притиснал безценната бутилка към гърдите си. Никой не ме видя. Не последваха викове: „Мишка! Мишка!“. Чувах само гласовете на най-старите вещици, които бърбореха глупави неща от рода на „Колко сте мила, Ваше Върховенство“ и други подобни. Заподскачах нагоре по стълбите. Стигнах до петия етаж и завих по коридора към спалнята си. Слава богу, наоколо нямаше жива душа. С дъното на бутилката започнах да чукам по вратата: „Чук-чук-чук“. Продължих да почуквам. Дали баба щеше да ме чуе? Реших, че със сигурност ще ме чуе. Ударите на бутилката във вратата бяха доста силни. Чук-чук-чук… Дано някой не дойдеше по коридора.

Но вратата не се отваряше. Реших да рискувам.

— Бабо! — извиках с цяло гърло. — Бабо, аз съм! Отвори ми!

Чух по килима да се тътрят крака и вратата се отвори. Шмугнах се вътре като стрела.

— Успях! — извиках аз и заподскачах. — Взех я, бабо! Виж, взех я! Имаме цяла бутилка с отвара!

Баба затвори вратата. Наведе се, вдигна ме на ръце и ме прегърна.

— О, скъпи! — изплака тя. — Слава богу, че си жив!

Тя взе бутилчицата от лапичките ми и прочете етикета на глас:

— „Формула осемдесет и шест със забавено действие за създаване на мишки. Тази бутилка съдържа петстотин дози!“ О, умното ми момче! Ти си цяло съкровище! Ти си истинско чудо! Как, за бога, се измъкна от стаята?

— Успях, когато най-старите вещици влизаха. Всичко ми е малко мъгляво, бабо. Не искам пак да ми се случва нещо подобно.

— И аз я видях! — каза баба.

— Знам, чух ви да си говорите. Нали е ужасно противна?

— Тя е убийца. Тя е най-жестоката жена на света!

— Видя ли маската й? — попитах аз.

— Удивителна е. Изглежда като истинско лице. Макар да знаех, че е маска, пак не личеше по нищо. О, скъпи! — изплака баба и ме прегърна. — Мислех си, че повече никога няма да те видя! Толкова съм щастлива, че се спаси!

Баба ме занесе в своята стая и ме остави на масата. После постави ценната бутилка до мен.

— В колко часа ще вечерят вещиците в трапезарията? — попита тя.

— В осем часа — отвърнах.

Баба погледна часовника си.

— Сега е шест часа и десет минути. До осем часа трябва да решим какъв ще е следващият ни ход.

Изведнъж погледът й се спря върху Бруно. Той още беше в купата с банани на масата. Беше изял три банана и сега нападаше четвъртия. Бруно бе станал ужасно дебел.

— Достатъчно — каза баба, извади го от купата и го постави върху масата. — Мисля, че е време да върнем този мъник на семейството му. Не си ли съгласен, Бруно?

Бруно я погледна начумерено. За пръв път виждах мишка да се чумери, но той успя да докара това изражение.

— Родителите ми ми позволяват да ям колкото си поискам — възрази той. — Предпочитам да съм при тях, отколкото при вас.

— Разбира се — рече баба. — Знаеш ли сега къде са майка ти и баща ти?

— Преди малко бяха в салона — казах аз. — Видях ги да седят там, когато притичахме покрай залата на път за насам.

— Добре — рече баба. — Да отидем и да проверим още ли са там. Искаш ли да дойдеш и ти? — обърна се тя към мен.

— Да, моля те.

— Ще ви сложа в чантата си. Пазете тишина и не се показвайте навън. Ако се наложи да надзърнете по някое време, си подайте само носовете.

Чантата на баба беше голяма, направена от черна кожа, и имаше закопчалка във формата на черупка на костенурка. Тя взе Бруно и мен и ни прибра вътре.