Роалд Дал - Вещиците

— Разкажи ми всичко от самото начало. И моля те, побързай.

Поех си дълбоко въздух и започнах да й разказвам. Разказах й как отидох в балната зала и се скрих зад паравана, за да дресирам мишките. Разказах й за афиша, на който пишеше „Кралско дружество за борба с жестокостта към децата“. Разказах й за жените, които влязоха в залата и заеха местата си, и за дребната жена, която се качи на подиума и свали маската си. Но когато се наложи да опиша как изглеждаше лицето под маската, просто не можех да намеря точните думи.

— Беше ужасяващо, бабо! О, колко страшно беше! Приличаше на… на нещо разложено!

— Продължавай — подкани ме баба. — Разказвай.

След това й разказах как всички вещици свалиха перуките, ръкавиците и обувките си и как пред очите ми се разкри море от плешиви разранени глави, как пръстите на жените завършваха с животински нокти и как на краката си нямаха пръсти. Баба се бе привела толкова напред на фотьойла си, че седеше на самия му ръб. Дланите й бяха сключени върху златната дръжка на бастуна, с който ходеше, а очите й се взираха в мен ярки като звезди.

После й разказах как Върховната вещица бе изстреляла нажежените искри до бяло и как те бяха изпарили една от другите вещици в струйка дим.

— Чувала съм за това! — възкликна развълнувано баба. — Но не вярвах, че е истина! Ти си първият човек, присъствал на подобно нещо! Това е най-прочутото наказание на Върховната вещица! Нарича се „изпържване“ и всички останали вещици се страхуват до смърт да не би да го използва върху тях! Чувала съм, че Върховната вещица си поставя за задача да изпържи поне по една вещица на всяко годишно събрание. Прави го, за да държи останалите изправени на пръсти от страх.

— Но те нямат пръсти, бабо.

— Знам , скъпи, моля те, продължавай.

След това разказах на баба за Отварата със забавено действие за създаване на мишки и когато й казах, че възнамеряват да превърнат всички деца в Англия в мишки, тя направо скочи от стола и извика:

— Знаех си! Знаех си, че кроят нещо голямо!

— Трябва да ги спрем — казах аз.

Баба се обърна и ме зяпна.

— Не можеш да спреш вещиците. Видя какво може да прави онази отвратителна Върховна вещица само с очите си! Може да убие всеки от нас с нажежените си искри до бяло! Видял си го със собствените си очи!

— Въпреки това трябва да й попречим да превърне всички деца в Англия в мишки.

— Не довърши разказа си — прекъсна ме баба. — Кажи ми за Бруно. Как го хванаха?

Описах как Бруно Дженкинс влезе в залата и как пред очите ми се сви до мъничка мишка. Баба погледна към Бруно, който лапаше лакомо бананите в купата.

— Той никога ли не спира да яде?

— Никога — отвърнах аз. — Би ли ми обяснила нещо, бабо?

— Ще се опитам.

Баба ме взе от масата и ме сложи в скута си. Много нежно тя започна да гали меката козина по гърба ми. Усещането бе приятно.

— Какво искаш да ме попиташ, скъпи?

— Едно не разбирам. Как така двамата с Бруно все още можем да говорим и разсъждаваме както по-рано?

— Много просто — рече баба. — Те само са ви смалили, дали са ви четири крака и козина, но не са успели да ви превърнат изцяло в мишки. Ти все още си същият, освен на външен вид. Умът ти е същият, мозъкът ти е същият и гласът ти е същият, слава богу.

— Значи всъщност изобщо не съм обикновена мишка, а нещо като мишка човек.

— Точно така. Ти си човек в миши облик и си много специален.

Поседяхме мълчаливо за няколко секунди, а баба продължаваше да ме гали нежно с един пръст и да пуши пурата си с другата ръка. Единственият звук в стаята издаваше Бруно, докато нападаше бананите в купата. Но аз не бездействах, докато лежах в скута на баба. Мислех трескаво. Мозъкът ми щракаше по-бързо от когато и да било.

— Бабо, хрумна ми една идея.

— Каква, скъпи?

— Върховната вещица им каза, че е отседнала в стая четиристотин петдесет и четири, нали така?

— Да — каза баба.

— Моята стая е номер петстотин петдесет и четири и е на петия етаж. Значи нейната, която е номер четиристотин петдесет и четири, се намира на четвъртия етаж.

— Точно така.

— В такъв случай, не е ли възможно стая четиристотин петдесет и четири да е точно под стая петстотин петдесет и четири?

— Много е вероятно. Модерните хотели ги строят като кутийки от тухли. И какво, ако е така?

— Моля те, изнеси ме на балкона, за да погледна надолу — помолих аз.

Всички стаи в хотел „Блясък“ имаха отделни малки балкони. Баба мина през спалнята ми и ме изнесе на балкона. Двамата се наведохме и погледнахме надолу.