Роалд Дал - Вещиците

„Да — казах си аз, — струва ми се, че изобщо не е толкова зле да си мишка.“

Пълзях по пода на балната зала и размишлявах над въпроса, когато забелязах друга мишка. Тя се бе привела над пода, държеше парченце хляб с предните си лапи и гризеше от него с голямо удоволствие.

Това със сигурност беше Бруно.

— Здравей, Бруно — поздравих го.

Той ме погледна за около две секунди, а после продължи да гризе хляба.

— Какво си намери? — попитах го аз.

— Някоя от тях го е изпуснала — отвърна той. — Сандвич с рибен пастет. Много е вкусен.

И Бруно говореше с напълно нормален глас. Сигурно си мислите, че мишките (ако изобщо говорят) ще имат най-тъничкото и пискливо гласче, което можете да си представите. Беше невероятно смешно да чуя силния глас на Бруно да излиза от мъничкото гърло на мишка.

— Чуй, Бруно. Сега, след като и двамата сме мишки, ми се струва, че трябва да помислим какво ще правим.

Бруно спря да яде и ме зяпна с малките си черни очички.

— Как така „ние“? — попита той. — Това, че ти си мишка, изобщо не ме засяга.

— Но и ти си мишка, Бруно.

— Не ставай глупав. Не съм мишка.

— Страхувам се, че си мишка, Бруно.

— Не е вярно! — извика той. — Защо ме обиждаш? Аз не съм се държал грубо с теб! Защо ми казваш, че съм мишка?

— Не разбра ли какво се случи с теб? — попитах го.

— Какво, за бога, искаш да кажеш?

— Трябва да ти съобщя, че преди малко вещиците те превърнаха в мишка. Сториха същото и с мен.

— Лъжеш! — извика Бруно. — Аз не съм мишка!

— Ако не беше толкова зает да нагъваш този сандвич, щеше да забележиш, че имаш космати лапички. Погледни ги.

Бруно сведе очи към лапите си и подскочи.

— Божичко! — изплака той. — Аз съм мишка! Чакай само баща ми да научи!

— Така може да му харесаш повече — казах аз.

— Не искам да съм мишка! — извика Бруно и заподскача нагоре-надолу. — Отказвам да бъда мишка! Аз съм Бруно Дженкинс!

— Има и по-лоши неща от това, да си мишка. Сега ще можеш да живееш в дупка.

— Не искам да живея в дупка! — кресна Бруно.

— И можеш да се промъкваш в килера с храната нощем. Можеш да гризкаш цели пакети стафиди, овесени ядки, шоколадови бисквити и всичко, каквото намериш. Можеш да си стоиш там цяла нощ и да ядеш, глупчо. Така правят мишките.

— Това звучи добре — ободри се малко Бруно. — Но как ще отварям вратата на хладилника, за да си вземам от студеното пиле и другите остатъци от вечеря? Вкъщи правя така всяка вечер.

— Може би богатият ти баща ще ти купи специален малък хладилник за мишки, който ще можеш да отваряш.

— Казваш, че това ми го е сторила вещица. Коя вещица?

— Онази, която ти е дала шоколад във фоайето на хотела вчера — отвърнах аз. — Не помниш ли?

— Тази гадна стара крава! — извика Бруно. — Ще си получи заслуженото! Къде е? Коя е тя?

— Забрави! — казах му аз. — Нямаш никакви шансове. Най-големият ти проблем в момента са родителите ти. Как ще приемат това, че си мишка? Ще се отнесат ли със съчувствие и доброта към теб?

Бруно се замисли за миг.

— Мисля, че баща ми малко ще се погнуси.

— А майка ти?

— Тя ужасно се страхува от мишки — каза Бруно.

— Тогава имаш проблем.

— Защо само аз? Ами ти?

— Баба ми ще прояви пълно разбиране — отвърнах аз. — Тя знае за вещиците.

Бруно отхапа пак от сандвича.

— Какво предлагаш?

— Предлагам първо да отидем и да се посъветваме с баба ми. Тя ще знае какво точно да направи.

Тръгнах към вратата, която стоеше отворена. Бруно, все още стиснал парче сандвич в лапичката си, ме последва.

— Когато излезем в коридора — казах му аз, — ще трябва да тичаме като луди. Придържай се до стената през целия път и ме следвай. Не говори и не допускай никой да те види. Не забравяй, че всеки, който те зърне, ще се опита да те убие.

Измъкнах сандвича от лапата му и го хвърлих.

— Тръгваме. Стой зад мен.

Щом излязох от балната зала, се стрелнах като светкавица. Препуснах по коридора, минах през салона, читалнята, библиотеката и приемната и стигнах до стълбите. Качих се по тях, като подскачах с лекота от стъпало на стъпало, но през цялото време се придържах плътно до стената.

— Идваш ли, Бруно? — прошепнах.

— Зад теб съм.

Стаята на баба и моята стая се намираха на петия етаж. До там трябваше да се изкачат доста стъпала, но по пътя си не срещнахме жив човек, защото всички използваха асансьора. На петия етаж затичах по коридора към стаята на баба. Тя бе оставила чифт свои обувки отвън, за да ги вземат за почистване. Бруно стоеше до мен.