Роалд Дал - Вещиците

— Аз имам въпрос, Ваше Върховенство — обади се глас от публиката. — Какво ще се случи, ако възрастен изяде някой от бонбоните, които раздаваме?

— Жалко за възрастния — отвърна Върховната вещица и кресна: — Срещата приключи! Разотивайте се.

Вещиците станаха и започнаха да си събират нещата. Наблюдавах ги през пролуката и се молех да си тръгнат по-бързо, за да мога най-накрая да се спася от тях.

— Почакайте! — извика една от вещиците на последния ред. — Спрете всички! — Пискливият й глас отекна из балната зала като тромпет.

Изведнъж всички вещици спряха и се обърнаха към онази, която се бе обадила. Тя беше сред най-високите вещици и я виждах как стои с отметната глава назад, вирнат нос във въздуха и с дълги и дълбоки вдишвания души въздуха с облите си ноздри, подобни на раковина.

— Чакайте! — извика отново тя.

— Какво има? — попитаха другите.

— Кучешки изпражнения! — извика вещицата. — Замириса ми на кучешки изпражнения.

— Не може да бъде! — отвърнаха останалите.

— Да, да! — извика първата вещица. — Ето, пак ми замириса! Миризмата не е силна, но се усеща. Със сигурност идва някъде оттук!

— Какво става там? — провикна се със свиреп поглед от подиума Върховната вещица.

— На Милдред й замирисало на кучешко ако, Ваше Върховенство! — отговори й някой.

— Що за глупоссти са това? — кресна Върховната вещица. — Мозъкът й се е размекнал! В тази зала няма деца!

— Почакайте! — извика вещицата на име Милдред. — Почакайте! Никой да не мърда! Отново го надушвам! — Огромните й обли ноздри се мърдаха нагоре-надолу като рибешки опашки. — Усилва се! Надушвам миризмата по-ясно! Вие не я ли усещате?

Всички вещици в залата навириха носове и ноздрите им започнаха да душат.

— Права е! — обади се друг глас. — Абсолютно права е! Вони ужасно на кучешко ако!

След секунди цялата тълпа от вещици ревеше страховито:

— Кучешко ако! Стаята вони на кучешкооо акооо! Как така не го надушихме по-рано? Мирише на клоака! Някое малко прасе сигурно се крие наблизо!

— Намеррете го! — изкрещя Върховната вещица. — Просследете го! Издиррете го! Следвайте миризмата, докато не го открриете.

Косата ми се изправи като косъмчетата на четка от лак за нокти и целият се облях в студена пот.

— Издиррете малкия смррадлив боклук! — изкрещя Върховната вещица. — Не му позволявайте да избяга! Ако е някъде тук, е чул най-големите ни тайни! Тррябва да го унищожим веднага!

Спомням си, че си помислих: „Сега няма накъде да бягам! Дори да се спусна и да се изплъзна на доста от тях, пак няма да успея да избягам, защото вратите са вързани с верига и заключени! Свършено е с мен! Това е краят ми! О, бабо, какво ли ще ми сторят?“.

Огледах се и видях в мен да се взира отвисоко изрисуваното и напудрено лице на вещица, която отвори уста и извика тържествуващо:

— Тук е! Зад паравана е! Елате да го хванем!

Вещицата протегна облечената си в ръкавица ръка и ме сграбчи за косата, но аз се отскубнах и отскочих назад. Плюх си на петите! Ужасът, който изпитах, сякаш ми даде криле! Изтичах към входа на балната зала и нито една от вещиците не успя да ме залови. Когато стигнах до вратата, спрях и се опитах да я отворя, но заради голямата верига, омотана около дръжките, тя дори не помръдна.

Вещиците не си направиха труда да ме гонят. Просто стояха на малки групички, наблюдаваха ме и знаеха, че няма къде да бягам. Няколко стискаха носовете си с ръце и надаваха крясъци от рода на:

— Воня! Каква воня! Не издържаме повече!

— Тогава го хванете, идиотки! — изкрещя Върховната вещица от подиума. — Обгррадете го и го хванете! Препречете пътя на малкия плужек, заловете го и ми го доведете!

Вещиците се подредиха в дълга редица, както им бе наредено. Приближаваха се към мен между редовете с празни столове — едни от единия край, други от другия край, а трети по средата. Със сигурност щяха да ме хванат. Бяха ме обградили.

Започнах да крещя, изпълнен с ужас.

— Помощ! — Обърнах глава към вратата с надеждата, че някой отвън ще ме чуе. — Помощ! Помощ! Помооощ!

— Хванете го — извика Върховната вещица. — Заловете го и го накаррайте да млъкне!

Вещиците се спуснаха към мен и около пет от тях ме сграбчиха за ръцете и краката и ме повдигнаха от земята. Продължих да пищя, но едната ми запуши устата с ръка и заглуши виковете ми.

— Доведете го тук — кресна Върховната вещица. — Доведете този малък любопитен черрвей!