Роалд Дал - Вещиците

— Какво ще правим сега? — попита той.

Изведнъж забелязах, че по коридора към нас идва камериерка. Веднага познах, че е същата, която издаде на управителя, че имам бели мишки. Поради това никак не ми се искаше да я срещна в сегашния си вид.

— Бързо! — казах на Бруно. — Скрий се в една от обувките.

Аз скочих в едната обувка, а Бруно в другата. Изчаках камериерката да отмине. Но тя не го направи. Когато стигна до обувките, се наведе и ги вдигна. Пъхна дясната си ръка в обувката, в която се криех. Щом пръстът й ме докосна, я ухапах. Постъпката ми бе глупава, но го направих инстинктивно, без да се замисля. Камериерката нададе писък, който сигурно се чу чак на корабите в Ламанш, пусна обувките и хукна надолу по коридора.

Вратата на баба се отвори.

— Какво, за бога, става тук? — попита тя.

Аз се шмугнах между краката й в стаята, а Бруно ме последва.

— Затвори вратата, бабо! — извиках. — Моля те, побързай!

Баба се огледа и видя две малки кафяви мишки на килима.

— Моля те, затвори вратата — повторих и този път тя видя, че говоря аз, и разпозна гласа ми.

Баба се вцепени и застина. Всички части от тялото й — пръстите, дланите, ръцете и главата й внезапно застинаха и тя се скова като мраморна статуя. Лицето й стана по-бледо и от мрамор, а очите й така се бяха ококорили, че виждах цялото бяло около ирисите им. След това тя се разтрепери. Помислих си, че ще припадне и ще се строполи на пода.

— Моля те, бързо затвори вратата, бабо — примолих се аз. — Онази ужасна камериерка може да влезе.

Баба успя да се овладее достатъчно, че да затвори вратата. Тя се облегна на нея и се взря в мен с бяло като платно лице, цялата разтреперана. Видях, че очите й се пълнят със сълзи, които започнаха да се търкулват по бузите й.

— Не плачи, бабо. Можеше да е много по-лошо. Успях да им избягам. Още съм жив. Бруно също.

Баба се наведе много бавно и ме вдигна от пода в ръката си. След това с другата ръка взе Бруно и ни постави върху масата. В средата имаше купа с банани, Бруно скочи право в нея и започна да разкъсва със зъби обвивката на един банан, за да се добере до плода.

Баба сграбчи облегалката на стола, за да се подпре, но очите й не се отделяха от мен.

— Седни, скъпа бабо — казах й аз.

Тя се свлече на стола.

— О, миличък — промълви и сълзите рукнаха от очите й. — О, горкичкото ми скъпо момче. Какво са ти сторили ?

— Знам какво са ми сторили, бабо, и знам в какво ме превърнаха, но интересното е, че честно казано, не се чувствам зле от тази работа. Дори не съм ядосан. Всъщност се чувствам доста добре. Знам, че вече не съм момче и никога повече няма да бъда, но всичко ще е наред, стига да има кой да се грижи за мен. — Не се опитвах само да я утеша. Казах й съвсем честно какво мисля. Сигурно ще ви се стори странно, задето не оплаквах съдбата си. Наистина беше странно. Просто не мога да го обясня.

— Разбира се, че ще се грижа за теб — промълви баба. — Кой е другият?

— Това е едно момче на име Бруно Дженкинс. Първо заловиха него.

Баба извади дълга черна пура от табакерата в чантата си и я постави в устата си. След това извади кибрит. Запали една клечка, но пръстите й трепереха толкова силно, че пламъкът не докосваше върха на пурата. Когато най-накрая я запали, баба дръпна силно и вдиша дима. Това сякаш я успокои малко.

— Къде се случи всичко? — прошепна тя. — Къде е вещицата сега? В хотела ли е?

— Бабо, не беше само една вещица. Бяха стотици ! Навсякъде са! Отседнали са тук, в хотела!

Баба се наведе напред и се взря в мен:

— Не искаш да кажеш, че… нали не твърдиш, че… провеждат годишното си събрание точно тук, в този хотел?

— Събранието приключи, бабо! Приключи! Чух всичко! И всички те, включително самата Върховна вещица, в момента са на първия етаж! Представят се за членове на Кралското дружество за борба с жестокостта към децата! В момента пият чай с управителя!

— И те хванаха, така ли?

— Надушиха ме.

— Замирисал си им на кучешко ако, нали? — въздъхна баба.

— Страхувам се, че да. Но миризмата ми не беше силна. Без малко да не ме надушат, защото не се бях къпал от сума време.

— Децата изобщо не бива да се къпят — заяви баба. — Това е опасен навик.

— Съгласен съм, бабо.

Тя замълча и дръпна от пурата си.

— Наистина ли искаш да ми кажеш, че в момента всички те са долу и пият чай?

— Сигурен съм.

Пак последва кратко мълчание. Видях как старата искрица на въодушевление бавно се завръща в очите на баба ми и изведнъж тя се изправи рязко на стола и каза отсечено: