Роалд Дал - Вещиците

Доколкото виждах, стаята бе подредена. Нямаше никакви признаци, че не я обитава обикновен човек. Но няма как да ги има, нали? Вещиците не са толкова глупави, че да оставят подозрителни предмети да се търкалят из хотелските им стаи, които камериерката може да види.

Изведнъж видях по килима да скача жаба и да се скрива под леглото. Аз самият също подскочих.

— Побързай! — долетя гласът на баба ми някъде далеч отгоре. — Вземай бутилката и излизай от там!

Запълзях наоколо и се опитах да претърся стаята. Това обаче не беше лесна работа. Не можех например да отворя чекмеджетата. Не можех да отворя и вратите на големия гардероб. Спрях да се щурам. Седнах в средата на стаята и се замислих. Ако Върховната вещица искаше да скрие нещо изключително тайно, къде би го сложила? Със сигурност не би го поставила в обикновени чекмеджета. Нито в гардероба. Там би било твърде очевидно. Скочих върху леглото, за да огледам стаята по-добре. „Хей, да не би да го е скрила под дюшека?“, помислих си аз. Много внимателно се наведох от ръба на леглото и се промуших под дюшека. Трябваше да се напъхам с всички сили, за да продължа напред, но не се отказах. Нищо не виждах. Дращех с лапи напосоки, когато главата ми се удари в нещо твърдо в дюшека над мен. Протегнах лапи, за да го опипам. Дали не беше бутилчица? Да, наистина беше бутилка! Успях опипом да проследя каква форма има през плата на дюшека. А до нея имаше друга твърда издутина, и още една, и до нея друга. Върховната вещица сигурно бе разпорила дюшека, бе пъхнала всички бутилки вътре и отново го бе зашила. Започнах трескаво да разкъсвам със зъби плата над главата си. Предните ми зъби бяха изключително остри и не ми отне много време да прогриза малка дупка. Качих се в нея и грабнах една бутилка за гърлото. Избутах я през дупката в дюшека и се промуших след нея.

Тръгнах заднишком, теглех бутилката след себе си и успях да стигна до ръба на дюшека. Бутнах бутилката от леглото върху килима. Тя отскочи от пода, но не се счупи. Скочих от леглото и разгледах малката бутилка. Беше същата като онази, която Върховната вещица извади в балната зала. Върху нея имаше залепен етикет с надпис „ФОРМУЛА 86 СЪС ЗАБАВЕНО ДЕЙСТВИЕ ЗА СЪЗДАВАНЕ НА МИШКИ“. Отдолу пишеше: „Тази бутилка съдържа петстотин дози“. Еврика! Останах изключително доволен от себе си.

Изпод леглото със скокове се показаха три жаби. Те приклекнаха на килима и ме зяпнаха с големите си черни очи. И аз се вгледах в тях. Огромните им очи бяха най-тъжното нещо, което някога бях виждал. Изведнъж ми мина през ум, че почти със сигурност тези жаби са били деца някога, преди Върховната вещица да се добере до тях. Стоях неподвижно, стиснал бутилката и взрян в животинките.

— Кои сте вие? — попитах ги аз.

В същия миг чух как в ключалката се превърта ключ, вратата се отваря с трясък и Върховната вещица влиза в стаята. Жабите се скриха под леглото с един скок. Аз се шмугнах след тях с бутилката в лапичките си, изприпках до стената и се спотаих зад единия крак на леглото. Чух стъпки по килима. Надзърнах иззад крака. Трите жаби се бяха сгушили една в друга под централната част на леглото. Жабите не могат да се крият като мишките. Не могат и да бягат като мишките. Горкичките същества можеха само да скачат, при това доста тромаво.

Изведнъж видях лицето на Върховната вещица, която надникна под леглото. Скрих глава обратно зад крака.

— Ето къде сте, жабчета — каза вещицата. — Можете да стоите там, докато си легна довечера, а след това ще ви изхвърля през прозореца, за да ви изядат чайките.

Внезапно през отворената врата на балкона долетя силният и ясен вик на баба ми:

— Побързай, скъпи! По-бързо! Излизай веднага от там!

— Кой вика? — изсъска Върховната вещица.

Аз отново надникнах иззад крака на леглото и я видях как отива към вратата на балкона, докато си мърмореше.

— Кой е на моя балкон? Кой е там? Кой се оссмелява да идва без покана?

Тя излезе през отворената врата и се озова на балкона.

— Каква е тази пррежда, която висси тук?

— О, здравейте — долетя гласът на баба ми. — Изпуснах си преждата през балкона по грешка. Но всичко е наред. Успях да я хвана за другия край. Ще я издърпам сама, но ви благодаря все пак.

Удивих се колко спокойно говореше.

— С когото говоррехте току-що? — попита ядосано Върховната вещица. — На кого казвахте да побъррза и да излиза веднага?

— Говорех на внука си — отвърна баба. — Стои в банята от часове и му е време да излиза. Седи вътре и чете книги и съвсем забравя къде се намира! Вие имате ли деца, скъпа?