Роалд Дал - Вещиците

Върховната вещица замълча. Публиката остана притаила дъх и я чакаше да продължи.

— Наблюдавах как малкият отврратителен сополанко нагъва шоколада и когато го изяде, го попитах: „Вкусен ли беше?“. Той каза, че шоколадът е бил страхотен. Затова го попитах дали иска още, а той отвъррна, че исска. Тогава му казах: „Ще ти дам още шест шоколада като този, ако дойдеш в Балната зала на хотела в три и двайсет и пет утре следобед“. „Шест шоколада! — извика малкото алчно пррасе. — Ще дойда! Ще дойда и още как!“

— Е, вссичко е готово! — извика Върховната вещица. — Сега ще се уверите с очите си! Не забравяйте, че вчерра навих будилника за трри и половина днес следобед. Чассът настъпи. — Тя отново погледна часовника си. — Сега е точно трри часът и двайсет и пет минути и отврратителният малък миризливко, който ще се превърне в мишка след пет минути, вече би трябвало да стои пред вратата!

И тя наистина се оказа права. Момчето, което и да беше то, вече натискаше бравата и биеше с юмрук по вратата.

— Бъррзо! — кресна Върховната вещица. — Сложете си перруките! Сложете си ръкавиците! Обуйте си обувките!

Настъпи голяма суматоха и шумолене, докато вещиците си слагаха перуките, ръкавиците и обувките, а Върховната вещица взе маската си и я сложи върху отвратителното си лице. Удивих се как маската я преобразяваше. Изведнъж тя отново се превърна в красива млада дама.

— Пуснете ме да вляза! — долетя момчешки глас иззад вратата. — Къде са шоколадите, които ми обещахте? Дойдох да си ги взема! Дайте ми ги!

— Той не само е мирризлив, но е и алчен — каза Върховната вещица. — Свалете верригите от врратата и го пусснете да влезе.

Удивителното в маската й беше, че устните се мърдаха напълно естествено, докато говореше.

Една от вещиците скочи, развърза веригите и отвори огромната двукрила врата. След това я чух да казва:

— Здравей, момченце. Много се радваме да те видим. Дошъл си за шоколадите, нали? Приготвили сме ги. Заповядай, влез.

В залата влезе малко момче с бяла тениска, сиви къси панталонки и гуменки. Веднага го познах. Казваше се Бруно Дженкинс и беше отседнал в хотела с родителите си. Не го харесвах. Той беше от онези деца, които непрекъснато ядат нещо, където и да ги срещнеш. Виждаш го във фоайето на хотела, а той тъпче в устата си кекс. Разминаваш се с него по коридора, а той е заровил шепа в пакет чипс. Зърнеш го в градината, а той нагъва шоколадова вафла, а от джоба на панталона му се подават още две. Освен това Бруно не спираше да се хвали, че баща му изкарва повече пари от моя баща и че имат три коли. Но най-лошото беше, че вчера сутринта го заварих коленичил на плочките на хотелската тераса с лупа в ръка. По плочите маршируваше колония от мравки, а Бруно Дженкинс бе насочил слънчевите лъчи през лупата и изпичаше мравките една по една.

— Обичам да гледам как изгарят — рече той.

— Това е ужасно! — извиках аз. — Престани веднага!

— Хайде да видим как ще ме спреш.

В този миг го бутнах с всички сили и Бруно се прекатури настрани върху плочите. Лупата му се пръсна на парчета, той скочи и писна:

— Баща ми ще те накаже!

След това Бруно избяга, предполагам, за да намери богатия си баща. Това беше последният път, в който видях Бруно Дженкинс, до сега. Съмнявах се, че ще го превърнат в мишка, но си признавам, че тайничко се надявах това да се случи. Никак не му завиждах обаче, че стои изправен пред всички тези вещици.

— Скъпо момченце — изчурулика Върховната вещица от подиума, — приготвих ти шоколадите. Но пъррво се качи тук, за да поздравиш тези мили дами. — Сега гласът й звучеше съвсем различно. Беше мек и нежен и се лееше като сироп.

Бруно изглеждаше малко смутен, но се остави да го качат на подиума, където застана до Върховната вещица и каза:

— Е, къде са шестте шоколада?

Видях как вещицата, която го пусна да влезе, омотава отново веригата около дръжките на вратата. Бруно не забеляза това. Беше твърде нетърпелив да си получи шоколадите.

— Часът е трри и двайссет и девет! — обяви Върховната вещица.

— Какво става тук? — попита Бруно.

Не изглеждаше уплашен, но като че ли не се чувстваше и много спокоен.

— Какво става? Дайте ми шоколадите!

— Още тррийсет секунди! — извика Върховната вещица и сграбчи Бруно за ръката.

Бруно се дръпна и се взря в нея. Тя също го погледна, а по устните на маската й се разля усмивка. Всички вещици от публиката се взираха в момчето.

— Двайссет секунди! — извика Върховната вещица.