Роалд Дал - Вещиците

Баба спусна ръка и ме погали.

— Браво, скъпи! — прошепна тя. — Браво на теб! В момента те ядат точно тази супа! — Баба внезапно дръпна ръка. — Ти кървиш! Миличък, какво ти се е случило?

— Един готвач отряза част от опашката ми с готварски нож. Не можеш да си представиш колко боли.

— Дай да я прегледам. — Баба наведе глава и огледа опашката ми. — Горкичкият ми. Ще те превържа с носната си кърпа. Така ще спра кръвта.

Тя извади малка носна кърпа, обшита с дантела, и успя някак си да я увие около раната.

— Ще се оправиш — успокои ме баба. — Опитай се да не мислиш за нея. Наистина ли успя да изсипеш цялата бутилка в супата им?

— До последната капка — отвърнах аз. — Можеш ли да ме разположиш някъде, откъдето ще виждам?

— Да. Чантата ми е на свободния стол до мен. Ще те пусна в нея и можеш да надзърташ оттам, стига да внимаваш да не те забележат. Бруно също е там, но не му обръщай внимание. Дадох му едно хлебче, с което да се занимава известно време.

Ръката на баба ме обгърна, тя ме вдигна от скута си и ме премести в чантата си.

— Здравей, Бруно — поздравих аз.

— Хлебчето е чудесно — отвърна той, докато гризеше от него на дъното на чантата. — Но ми се иска да беше намазано с масло.

Надзърнах над ръба на чантата. Виждах ясно вещиците, седнали на двете дълги маси в центъра на залата. Бяха изяли супата и келнерите прибираха чиниите им. Баба ми беше запалила една от противните си пури и бе обгърната от кълба дим. Около нас гостите на луксозния хотел си говореха и вечеряха. Горе-долу половината от тях бяха стари хора с бастуни, но имаше и много семейства с по няколко деца. Всички те бяха заможни хора. Ако искаш да отседнеш в хотел „Блясък“, трябваше да имаш пари.

— Това е тя, бабо! — прошепнах аз. — Това е Върховната вещица!

— Знам — прошепна баба ми. — Онази дребничката, която седи начело на по-близката маса!

— Може да те убие! Способна е да убие всички в трапезарията с пламтящите си искри!

— Скрий се! — прошепна ми баба. — Келнерът идва!

Скрих се от поглед и чух Уилям да казва:

— Агнешкото ви, госпожо. Какви зеленчуци предпочитате? Грах или моркови?

— Моркови, ако обичаш. Но в никакъв случай не искам картофи.

Чух как й сервират морковите. Последва мълчание. След това баба ми прошепна:

— Всичко е наред. Той се отдалечи.

Отново подадох глава от чантата.

— Едва ли някой ще забележи, че малката ми глава се подава — прошепнах аз.

— Мисля, че няма. Но проблемът е, че трябва да говоря с теб, без да си мърдам устните.

— Справяш се прекрасно.

— Преброих вещиците — продължи баба. — Изобщо не са толкова много, колкото си мислеше ти. Предполагам, че не си ги броил точно, когато каза, че са двеста, нали?

— На мен ми се струваха двеста на брой.

— Сбъркала съм — каза баба. — Мислех си, че в Англия има много повече вещици.

— Колко са общо? — попитах аз.

— Осемдесет и четири.

— Били са осемдесет и пет, защото едната беше изпържена.

В този миг зърнах господин Дженкинс, бащата на Бруно, да се приближава към масата ни.

— Внимавай, бабо! — прошепнах аз. — Идва бащата на Бруно!

Господин Дженкинс дойде на нашата маса с решителна крачка и гневно изражение.

— Къде е внукът ви? — обърна се той към баба. Говореше грубо и изглеждаше много ядосан.

Баба го погледна хладно, но не му отговори.

— Предполагам, че двамата със сина ми Бруно са намислили някоя пакост — продължи господин Дженкинс. — Бруно не се прибра за вечеря, а той не пропуска хранене почти за нищо на света!

— Трябва да призная, че има голям апетит — каза баба.

— Имам чувството, че знаете какво става — рече господин Дженкинс. — Не знам коя, по дяволите, сте, а пък и не ме интересува особено, но днес следобед се подиграхте с мен и жена ми. Извадихте на масата гнусна малка мишка. Това ме навежда на мисълта, че тримата сте намислили нещо. Затова, ако знаете къде е Бруно, бъдете така любезна и ми кажете веднага.

— Не съм ви се подигравала — отвърна баба. — Мишката, която се опитах да ви дам, беше вашият син Бруно. Сторих ви добрина. Опитвах се да го върна при семейството му. Вие отказахте да си го приберете.

— Какви са тези небивалици, госпожо? — извика господин Дженкинс. — Синът ми не е мишка! — Черните му мустаци подскачаха гневно, докато говореше. — Хайде, жено, кажи ми къде е! Изплюй камъчето!

Семейството на съседната маса бе спряло да се храни и се взираше в господин Дженкинс. Баба ми седеше спокойно и пушеше черната си пура.