Роалд Дал - Вещиците

След това всичко се случи толкова бързо, че нямах време да реагирам. Чух мъжки глас да вика:

— Мишка! Вижте онази мръсна мишка!

Под себе си зърнах фигура, облечена в бяло, с висока бяла шапка, пред очите ми проблесна стомана от профучаващ във въздуха нож, прониза ме болка в края на опашката и внезапно полетях с главата надолу към пода.

Още докато падах, разбрах какво се бе случило. Знаех, че върхът на опашката ми е отрязан, че ще падна на пода и всички в кухнята ще ме погнат.

— Мишка! — крещяха те. — Мишка! Мишка! Хванете я бързо!

Ударих се в пода, отскочих и се втурнах да си спасявам кожата. Навсякъде около мен големи черни обувки тропаха троп-троп-троп и аз ги заобикалях и тичах ли, тичах, завивах рязко, обръщах се и се изплъзвах по кухненския под.

— Хванете я! — крещяха те. — Убийте я! Смачкайте я с крак.

Имах чувството, че черните обувки са навсякъде, опитват се да ме настъпят, а аз се изплъзвах, завивах рязко и след това напълно отчаян, почти без да съзнавам какво правя, с единственото желание да си намеря скришно местенце, пропълзях в крачола на един от готвачите и се вкопчих в чорапа му.

— Хей! — извика готвачът. — Да му се не види! Мишката влезе в крачола ми! Чакайте, момчета! Този път ще я хвана!

Мъжът започна да пляска с ръце по крачола си и ако не се размърдах по-бързо, вече наистина щяха да ме смачкат. Можех да вървя единствено нагоре. Зарових малките си нокти в косматата кожа на мъжа и се закатерих все по-нагоре, по прасеца, през коляното до бедрото.

— Майчице! — крещеше готвачът. — Мишката се катери нагоре! Пълзи по крака ми!

Чух как другите готвачи избухват в смях, но ви уверявам, че на мен никак не ми беше смешно. Тичах, за да отърва кожата си. Мъжът пляскаше с длани по крака си и подскачаше, сякаш бе стъпил върху жарава, а аз продължавах да се катеря, като избягвах ударите му и накрая стигнах до самия край на крачола, откъдето вече нямаше изход.

— Помощ! Помощ! Помощ! — крещеше мъжът. — Мишката влезе в гащите ми! Пълзи в гащите ми! Махнете я! Помогнете ми да я извадя!

— Свали си панталона, глупако! — извика друг. — Свали си панталона и ще я хванем!

Вече бях по средата на панталона, там, където се събират двата крачола и започва ципът. Беше много тъмно и ужасно горещо. Знаех, че не бива да спирам. Стрелнах се напред и влязох в другия крачол. Спуснах се светкавично по крака му, излязох през отвора и отново се озовах на пода. Чух, че глупавият готвач още крещи:

— В панталона ми е! Извадете я! Моля ви, помогнете ми, преди да ме е ухапала!

Зърнах как целият кухненски персонал се е събрал около него и се залива от смях. Никой не забеляза малката кафява мишка, която притича по пода и се шмугна в чувал с картофи.

Зарових се дълбоко сред мръсните картофи и затаих дъх.

Готвачът явно веднага бе започнал да си събува панталона, защото сега всички викаха:

— Няма я! Няма никаква мишка, глупако!

— Тук беше, кълна се! — крещеше мъжът. — Не ви е влизала мишка в панталоните! Нямате представа какво е усещането!

Фактът, че мъничко същество като мен бе успяло да всее такъв смут сред група възрастни мъже, ме изпълни със задоволство. Не можах да не се усмихна въпреки болките в опашката си.

Останах в чувала, докато не се уверих, че готвачите са забравили за мен. Тогава изпълзях от картофите и предпазливо подадох глава навън. В кухнята пак цареше суматоха и келнерите тичаха напред-назад. Видях сервитьора, който влезе по-рано и се оплака от месото.

— Хей, момчета! — извика той. — Попитах старата вещица дали второто парче месо й е харесало повече, а тя рече, че било много вкусно! Каза, че много й харесало!

Трябваше да се измъкна от кухнята и да се върна при баба. Имаше само един начин да успея — като прекося цялата кухня и изляза през вратата след някой от келнерите. Спотаих се в очакване на удобен момент. Опашката ужасно ме болеше. Увих я около себе си, за да я погледна. Липсваха около пет сантиметра от нея и кървеше доста силно. Един сервитьор вземаше чинийки, пълни с розов сладолед. Бе хванал по една чиния във всяка длан и крепеше по още една на ръцете си. Той тръгна към вратата и я бутна с рамо. Аз изскочих от чувала с картофите, притичах по пода и влязох в трапезарията като светкавица, без да спирам, докато не стигнах под масата на баба.

Така се зарадвах да видя отново бабините крака, обути в старомодни черни обувки с каишки и копчета. Покатерих се по крака й и тупнах в скута й.

— Здравей, бабо! — прошепнах аз. — Върнах се! Успях! Изсипах цялата отвара в супата!