Петър Бобев - Жрицата на змията

То беше и вик, и заплаха, и молба едновременно. Готов беше на всичко, за да я запази. На лъжа, на измама, на убийство дори. За нейното спасение беше готов да заплати и с живота, и с душата си, да пожертвува задгробното си блаженство.

Жрецът поклати глава.

— Не ти вярвам, страннико! Не вярвам на твоето племе. Аз знам какво искат хората от твоя народ. Искат жълтия метал. Той е вашият бог. Идвали са и други като вас. Само това виждат — жълтия метал. Лъжат се за него, бият се, избиват се. Гледах и двамата ти другари горе, в храма, пред говорещата статуя. При неговия вид заприличаха на пиранхи, които са подушили мириса на кръвта. Ако ви освободя, вие ще се върнете, знам, но ще се върнете с цели орди. Вие имате огнени тръби. Ще унищожите народа ми, ще разрушите града ми, ще го ограбите, ще оскверните храмовете ни…

— А ако не ни пуснеш, народът ти ще загине сигурно.

Жрецът сви рамене.

— Ако волята на боговете е такава… Нищо не става без тяхната воля… Да загине… И може би по-добре… Щом няма да ме има мен… Защо ще живеят други след мен?… Да се провали целият свят…

Той се надигна. Приближи до мумията на мъртвата жрица и подпря чело в пиедестала й.

— Блаженството ще бъде отвъд. Там, на Острова на блажените. В страната Атлиан. В нашата родина, където ще се приберем всички. По-рано или по-късно. Тук, на тая земя, има сама мъка. Само страдание. Ако изчезнат хората, ще изчезне и страданието… Колкото по-рано, толкова по-добре… Затова нашият народ тъжи при всяко раждане… Майката изписква отчаяна, ако роди момче… А щом някой умре, празнуваме. Отървал се е. За него вече няма страдание, няма проклятие…

Джексън почувствува, че сърцето му се свива от болка пред тая жестока безнадеждност.

— Нима никой не е помислял за щастие? — промълви той.

Жрецът поглади брадата си.

— Някои опитваха да избягат. Но законът не позволява. На път винаги ги настигаше или стрела, или Свещената змия… Винаги. Или по-точно един път аз оставих девойка да избяга. Да видя. Да се убедя за себе си. Къде е проклятието — в града или в самите жители? Тя остана в геята на един индианец. Роди момче. И то умря. Умря още първата година от безсилната кръв. Роднините на мъжа й я убиха на часа. Да не пренесе в тях злия дух. Разбрах. Значи, навред ни преследва проклятието… А не мога да помогна… Остава само едно — да изпълним това, що е записано в свещените книги… Жрицата да пожертвува любимия си…

Джексън вече не можеше да се владее. Защото се отнасяше за Жанет, за неговото дете, което беше длъжен да измъкне от ноктите на тоя озлобен старец… Длъжен… Дори с цената на убийство…

Той го прекъсна рязко:

— Жертвата няма да помогне! Само лекарите! Пусни ни да ги доведем! Няма да издадем никому тайната на града ви. Давам ти честна дума!

Жрецът се усмихна високомерно.

— За вас няма дума, няма чест! От първата среща с вашето племе сме ви разбрали. От първата среща. Вашите прадеди напоили с огнена вода мъжете на моя народ и ги избили… Но стига! Да не хабим думи! Законът си е закон. Никой чужденец не бива да излезе жив от града. Единствен аз имам власт да ви спася. И го при едно условие — жертвоприношението! Склони Атлиан! И ще ви подаря живота. Наистина и тогава няма да ви пусна, ще ви задържа тук, но като граждани на моя народ, с всички права. И живи. Ще ви дам и злато. Камари злато — да се ровите из него, да се упивате от него, да спите върху него. Но откаже ли тя — ще умрете всички. Атлиан също…

Доналд Джексън пристъпи напред.

— Не! Това няма да направиш!

— Няма друг изход. Предателството се наказва със смърт.

Изведнъж мисионерът скочи напред и го стисна за гърлото.

— Ще те убия! Само нея няма да замесваш!

Старецът опита да се отскубне от яките му пръсти.

— Слушай! Само аз мога да ви запазя. Ако умра, народът ще ви убие веднага. Ще убие и Атлиан.

Джексън отстъпи назад разтреперан. Цялата му гордост, цялата му решителност се бяха стопили. Останала бе само мъката на нещастния, безпомощен баща.

— Пощади я! — промълви той. — Ако искаш, насечи ме на късове, изгори ме в огън, но нея пощади!

Върховния жрец оправи тогата си.

— Аз казах — отсече той с глас, несвикнал на възражения. — А ти си помисли добре! Имаш още три дни. Или само Родригец, или всички с него…

И си тръгна с царствена, надменна походка между двете редици на мъртвите прадеди. Изчезна в мрака, извън бледото сияние на пленените светулки. Само тропотът на сандалите му продължаваше да отеква в стихналата зала.