Петър Бобев - Жрицата на змията

— Все едно — усмихна се тъжно жрецът. — Животът, смъртта. Безкраен кръговрат. Змия, захапала опашката си.

Гой махна с ръка:

— Това няма значение. Да говорим за другото, за важното. След три дни вие ще умрете. А можете да останете живи…

Джексън трепна.

— При едно условие — натърти жрецът. — Само едно…

Той втренчи поглед в очите му.

— Склони Атлиан да принесе в жертва Родригец.

— Кой Родригец? Кой Атлиан?

— Родригец. Така го наричам аз. Младият ти приятел. Наричам го с името на един друг чужденец. Отдавна, много отдавна, дойде за зло. И той като него кръстосваше улиците, пишеше върху някаква бяла тъкан. И избяга.

Жрецът се усмихна доволно.

— Единственият, успял да избяга от Свещения град. Но не стигна далеч. Стрелата го прикова в дървото, а ловците на глави взеха главата му. Може би отдавна я търсеха. Скелетът му и досега лежи там, до устието на Скритата река, стиснал с костеливи пръсти чантата си, която беше залял с дървесните сълзи.

Той замълча. После добави:

— А пък Атлиан — това е жълтокосата жрица, твоята дъщеря.

— Жанет! — извика Джексън. — Детето ми! Къде е детето ми?

— В Храма на свещената змия. Главна жрица. Ще запиташ: защо я отвлякохме? Трябваше ни. Много. Последната жрица с руса коса умря. Ето я пред нас моята Атлиан. Умря, за да спаси Родригец. Свещената змия остана без жрица. Опитах да я заместя с друга, с някоя чернокоса, бронзова девойка. Змията-бог не приемаше. Убиваше ги. Трябваше да изпълним волята му, да му издирим руса жрица. Затова я отвлякохме. И сега тя е част от нашия народ. Добра жрица. Но Родригец, новият Родригец, наруши покоя й. Омагьоса я. Тя замисля предателство, иска да го пусне. А не бива. Над народа ни тегне тежко проклятие. Само тя може да помогне. Жрица трябва да принесе в жертва любимия си. Да омилостиви Слънчевия бог. Ето това искам от тебе! Склони я да направи тази жертва!

Джексън се изправи.

— Да тласна Жанет към тоя смъртен грях! Да убие човек! Как можа да го допуснеш?

Жрецът сви устни в насмешлива гримаса.

— Човек! Убийство! Празни думи. Живият човек е нищо. Сянка. Истинският живот започва отвъд. Отделният човек е само брънка. Брънка от миналото към бъдещето. Аз съм жрец, посочвам пътя към бъдещето. А моят народ вече не е брънка. С него ще свърши миналото. Няма да има бъдеще. Кое е добро? Това, което прави брънката здрава, да отвежда в бъдещето. Атлиан ще стори добро на своя народ. Ще го спаси. Ще вдигне проклятието. Момчетата няма повече да умират.

— Но това не е никакво проклятие! — възрази разпалено мисионерът, в когото бе заговорил лекарят. — А болест. Тежка наследствена болест.

Жрецът каза тихо:

— Ако е болест, защо умират само момчетата? Защо момичетата не боледуват?

— Майката предава болестта на дъщерята, но външно и двете са здрави. Страдат само момчетата. Има я и при нас. Наричаме я хемофилия. Но в по-лека форма. При вас е друго. Отделени от света, скрили се зад своята Мъртва гора, зад каменните си стени, в най-близки роднински бракове, без примес на нова, здрава кръв, вие сте засилвали през вековете болестта…

— Бяхме длъжни да пазим чистотата на своята кръв, кръвта на господарите, на тия отгоре. Нямахме право да я смесим с низшите, с тия отдолу. Тогава какво щеше да остане от нашата власт, от нашата сила? Ние бяхме народ от учители, народ от водачи. Нима трябваше да се претопим сред морето на тия отдолу? Те бяха много, побеждаваха ни често, ние отивахме на друго място и създавахме свои градове. Така построихме и нашия град, Свещения град… И тогава изведнъж дойде проклятието. Мъжете почнаха да измират. Нима трябваше да оставим племето да загине? А племето — това са жените. Мъжете идват и си отиват. Жреците позволиха. Позволиха и на тия отдолу да стават бащи на децата в нашия народ. Но и то не помогна. И кръвта на низшите не помогна. Проклятието не се вдигна. Народът се изроди. Заприлича на низшите. Аз съм последният с образа на дедите. Само културата остана, обичаите, вярванията. И проклятието — червенокожите внучки изкупват греха на белите си прабаби…

Доналд Джексън го прекъсна нетърпеливо:

— Никакъв грях! Никакво проклятие! Казах — болест. Тежка болест. Но може да се лекува. Нашите лекари ще помогнат.

Говореше за хемофилията, докато в съзнанието му имаше само една мисъл, една тревожна мисъл: как да я спаси, как, как?

Той почти извика:

— Пусни ни! Пусни и дъщеря ми! Ние ще доведем лекари, ще донесем лекарства, ще запазим момчетата ви.