Петър Бобев - Жрицата на змията

— Аз не съм тази, която ще реши — отговори жената. — Нямам право.

— А кой? Кой?

— Жрицата на слънцето… Но щом е момче, което умира… Няма спасение.

В следния миг Боян тичаше по стълбата на пирамидата към Храма на слънцето. Стражите го спряха на входа с препречени копия.

— Искам да говоря с жрицата — изкрещя той нетърпеливо.

— Защо ти е? — запита едната пазачка.

— За чантата с лекарствата. Да спасим едно умиращо момче. Сина на Кецала.

Амазонката влезе в храма, като го остави на стъпалата. Най-сетне, сякаш след цяла вечност, тя се показа. Поклати глава.

— Не може! Този, който е над нея, не позволява. В Свещения град има достатъчно жреци. Не са нужни и чужди. А това, което е отредено, ще стане.

Смазан от тоя безсърдечен отговор, Боян се върна обратно в зловещо притихналата къща. Едва сега забеляза окачената над входа медна плочка с форма на полумесец.

„Клетите! — помисли си Боян. — Не можа да ги спаси и талисманът, символът на богинята Луна. Същото поверие като нашата подкова на щастието. С общ произход. И тук, и у нас — на хиляди километри.“

В тъмната стая, на каменния одър, лежеше злочестата майка, притиснала в ням ужас безжизненото си дете.

Джексън наведе глава.

— Вече сме излишни.

Излязоха мълчаливо, смазани от безпомощно съжаление. Седнаха на каменната пейка пред дома. До тях клекна, опряло брадичка върху дланите си, момиченцето.

— Така умират всички — каза то. — Падне зъб, изтече му кръвта. Удари се — изтече му кръвта. Ухапе го комар — изтече му кръвта. Никое момче не остава. Проклятие.

Мисионерът сложи ръка на главата му.

— Само момчетата умират така, нали?

— Да! — потвърди момиченцето. — Майките ги пазят, крият ги в подземията, не ги оставят да играят, да работят, да се учат на стрелба. Държат ги в къщи, грижат се за тях, а те умират.

Мисионерът се надигна.

— Да си ходим! Изморен съм.

Той влезе в къщата, която им беше определена. С него се прибра и Утита. Но Боян не мислеше да почива. Сърцето му пак го повлече към Храма на змията. Този път той дори не опита да приближи входа му. Неумолимите пазачки стояха там. Пак щяха да отговорят с мълчание, тъй както му отговаряха всички, когато ги запиташе за девойката с жълтите коси.

А каква ли беше тая яма до самия храм, оградена с висок парапет? Дали нямаше връзка със самия храм?

Той се повдигна и надзърна вътре. Сред полумрака, на дълбочина двадесетина метра, лъсна някакъв басейн. А над него каменна змия. И кариатиди, подобни на змии. И пламтящи жертвеници. Каменен амфитеатър.

„Та това е самият Храм на змията! — помисли си Боян. — Ямата е неговият отдушник.“

Той притича до жилището си и без да се обажда на другарите си, грабна от склада едно дълго въже. Върна се. Привърза го за парапета и се спусна в празното. Надяваше се, че въжето ще издържи. Беше виждал в инкските градове въжени мостове, които траеха векове.

Най-сетне опря в дъното на кладенеца, до тихия басейн. Ръцете му трепереха от изтощение, отмалели бяха и краката му. Той седна на пода и вдигна поглед нагоре. От каменния таван го стрелкаха с втренчените си погледи преплетените каменни змии. Надсмиваше му се от своята висота и каменната статуя на Великата змия. Змийските глави от стената бълваха пенестите си водопади със звънлив кикот.

За какво ли служи този амфитеатър? И този кладенец? И басейнът сред него? А пиедесталът на три метра от пода?

Изведнъж водата заклокочи. Докато Боян се опомни, чудовищната анаконда изплува от басейна, засъска, раззина челюсти. Младият археолог се хвана мигновено за въжето. Ала преди да се подеме по него, змията го удари с глава и го свали на пода. Той понечи отново да се изправи. Но не успя. Разлютената глава фучеше, вперила в него стъкления си поглед, и се поклащаше като гигантско махало.

Боян се отпусна примирен. Впрочем какво значение имаше днес или след три дни? Нали все трябваше да умре.

Да умре, без да я е видял?

В тоя миг я видя. Тя застана върху пиедестала си и удари с каменния чук.

Един път. Пауза. Втори път. Пауза. Трети път.

Това значеше: върви си!

Но змията не си отиваше. Беше прегладняла, подготвяна за жестокия празник, за богатото угощение, което й беше отредено.

Атлиан скочи долу, забравила всичко, изправи се пред озъбената й муцуна и я заблъска с юмруци.

Гигантската анаконда се поколеба. Такова нещо не й се бе случвало друг път. Но отстъпи. Отдръпна се, като не спираше да съска и да се заканва.

— Бягай! — извика Атлиан на шуарски език. — Бързо!