Петър Бобев - Жрицата на змията

Тя захлупи лице в дланите си и зарида. Знаеше, това също беше забранено в техния град, срамно безчестие. Но не можеше. Трябваше да се изплаче. Трябваше!

Плач от мъка, от жал. Плач и от гняв. Той, той беше виновен! Само той! Нека да умре! Защо я измъчва така? Защо смути живота й? Може би е магьосник, демон в човешки образ, дошъл да покори душата й.

Наистина, какъв е той?

Дошъл като бог от небето, защо не може сам да се спаси? Не е ли и той бог? Обикновените смъртни не летят.

Или пък е захвърлен тук от боговете? Захвърлен, за да я накажат, да разкъсат сърцето, й.

Защо? Защо?

Някой докосна рамото й. Тя се извърна. Беше Осло, главната жрица на слънцето.

— Атлиан — рече тя. — Последвай ме!

Смутена, че я завариха със сълзи на очи, девойката тръгна послушно подире й по Тайния вход под земята, който свързваше Храма на змията с Храма на слънцето. Изкачиха се по стръмните стъпала във вътрешността на пирамидата и достигнаха горната зала, където Боян и другарите му бяха научили присъдата си.

Пред каменната статуя гореше вечният огън, емблемата на неугасващото слънце. Сиянията му се боричкаха в немирна игра по гигантските колони и по каменните изваяния, като попиваха в мрака на високия таван.

Отново проговори същият старчески глас:

— Осло, остави Атлиан сама при мен!

Жрицата на слънцето се оттегли с поклон зад бронзовата врата. Излезе с едва доловима усмивка. Честолюбиви мисли се въртяха под тежката черна плитка, зад полуспуснатите клепачи. Надежди. Ако не за друго, то поне за власт. Ето жрецът е стар. Ще си ходи скоро от тоя свят. Няма друг жрец мъж, който да го замести. Няма друг, който след него да тълкува висшите тайни. Ще го замести жрица. Или жрицата на змията, или жрицата на слънцето. Преди да отвлекат Атлиан от баща й, преди дванадесет години, никой не би оспорил правото на Осло да замести Върховния жрец. Но сега тая бледолика жрица отне първенството й. Когато има бяла амазонка като прадедите, тя става Върховна жрица. А когато няма… Защо тогава да не изложи Атлиан? Защо да не я смаже, когато тя сама не държи за своята власт?

Гласът каза:

— Атлиан, дъще! Боговете са решили да излеят върху теб своето благоволение.

Девойката трепна. Тя знаеше, благоволението на жестоките богове беше жестоко като тях, сурово и неразбираемо.

Тя приведе чело.

— Аз също идвам да моля за благоволение.

— Кажи! — подкани я ласкаво гласът.

Атлиан преглътна. Знаеше, че това, което ще иска, е дръзко, нечувано, но не можеше да му се противопостави. Тя отвори уста и от тях излетя не молба, а стон, ридание:

— Не ги убивай!

И се отпусна на мозайката, смазана от мъка.

— Атлиан — подхвана отново гласът, равен, безчувствен и безстрастен, каквото беше каменното изражение на статуята. — Знаеш ли какво приказваш, чуваш ли се? Знаеш ли, че някой от тях би могъл да избяга, да отнесе вестта за Свещения град, да повлече подире си техните ненаситни пълчища? Знаеш ли какво дирят белите? Знаеш ли, дъще?

Атлиан мълчеше.

— Дирят само жълтия метал. Той е техният бог, на който принасят в жертва всичко: достойнство, любов, приятелство — всичко. Те ще разграбят града ни, ще го разрушат, ще унищожат народа ни. Това ли искаш, Атлиан?

После изведнъж подхвърли:

— Атлиан, ти обичаш белия мъж.

Обвинението я плесна като камшик.

Девойката вдигна глава.

— Не! Не е вярно! Мразя го! Мразя го! Той отне покоя ми. Прогони съня от очите ми. Накара ме да забравя рода си. Това ли е любовта?

Със същия безразличен глас статуята отвърна:

— Точно това! И не проклинай! Благослови боговете, че са те направили своя избраница. Да снемеш проклятието от своя народ. Ти, със своята жертва… Ти единствена благословена…

— Не искам! — изкрещя Атлиан. — Не искам!

Но не стана. Не побягна, както нашепваше сърцето й. По-властна сила от нейната воля я прикова върху каменния под в подножието на безстрастния властник, който набиваше в съзнанието й дума след дума:

— Спомни си преданието, записано на бронзовите плочки. Спомни си проклятието на твоя народ… Отдавна е станало то. Изтекли са векове. Нито дърветата в джунглата са същите, нито животните, нито хората. Само Свещеният град и — проклятието. По Великата река дошли брадати мъже, досущ като мъжете на нашия народ, облечени в дрехи от твърд сив метал, с оръжия от същия метал, с тръби, изригващи мълнии. Те наричали себе си конквистадори, мъчно и непонятно име. Но не познавали свещения език на дедите ни. За жалост нашите мъже се измамили. Заблудила ги външната прилика — бялата кожа и брадатите лица. Отворили им крепостните врати, посрещнали ги, както се посрещат братя. Нахранили ги с най-изискани гозби, с най-отбрани плодове. Предложили им дружбата и верността си. Но душите на белите били коварни. Никой не допускал, че очите им виждат само жълтия метал. Хитри и коварни, те носели не само огнени тръби. Носели и огнена вода. Те напоили с нея мъжете и жените на нашия народ. А тя изгаряла гърлата като огън, замъглявала разума, превръщала кората в животни. Чужденците посегнали върху жените на своите домакини. А жените, замаяни от проклетата вода, не ги отблъснали. Тогава, макар и обезсилени, нашите прадеди скочили да защитят своята чест. Но мускулите им били загубили своята мощ, десниците не можели да държат мечовете и копията. Пришълците ги изклали. Изклали ги до един. А жените продължавали да прегръщат убийците на своите съпрузи. И тогава, в предсмъртния си миг, Върховният жрец ги проклел. Проклел ги е неотразимата мощ на божествения си гняв: „Вие, мъжеубийци, бъдете проклети! Щом като не ви достигнаха собствените мъже, останете завинаги без мъже! Вие и цялото ви потомство!“