Петър Бобев - Жрицата на змията

Фернандо и Камюс се спогледаха.

Кухненски съдове и стени от злато! Вместо камък и глина! А те стоят! И чакат някакъв дивак да ги поучава…

Гласът добави:

— Вие всички ще умрете! Ще умрете, когато изгрее Новата луна! Така ще се изпълни волята на боговете.

Съдът свърши. Амазонките удариха копията в щитовете си.

Чак сега, при тая решителна закана, при тоя залп на звънналия метал, пътешествениците разбраха опасността. Досега тя им се струваше далечна, невероятна, като сън, по-скоро като някаква безвкусна мелодрама сред варварския декор на езическия храм.

— Чакай! — извика Боян. — Преди това трябва да изслушаш и нас! Да кажем и ние своята дума, да се оправдаем.

— Очите ми са слепи — отвърна гласът. — Ушите ми са глухи. Не чувам, не виждам. Съдя по закона на прадедите. Законът е един: който чужденец дойде неканен в града, трябва да умре… Сега сте свободни. Ходете, където пожелаете. Във всеки дом, на всяка трапеза. Вие сте смели. Искам вашата дързост да прелее в кръвта на моя народ. Свободни сте до смъртта си, до Новата луна. Жалко, че ще умрете. Но така решават боговете. Само две места са забранени за вас — Храмът на змията и Храмът на слънцето. Вървете!

Гласът млъкна. Повече не се обади.

Звънът от копията върху щитовете прокънтя повторно под каменните барелиефи, откъдето надзъртаха уродливите глави на боговете.

Амазонките отвориха вратите на храма.

Една от тях каза:

— Градът е ваш! На обречените! Живейте! До Новата луна!

Обърна се и влезе в храма. Бронзовите врати се затвориха след нея тежко. Пътешествениците останаха сами, замаяни от невероятната гледка, която се разкри пред тях, зашеметени от това струпване на каменни колоси, храмове и пирамиди, потиснати от мисълта за предстоящата си участ, пред неразбулената загадка на този тайнствен град.

Фернандо промълви с блуждаещ поглед:

— И все пак… Дори само този кръст заслужава всичко!

С гръб към града, без да снеме поглед от затворената врата на храма, Жак Камюс добави:

— Заслужава!

Боян неволно погледна към смрачаващото се небе. Луната се бе откроила на запад като преполовена златна монета, захвърлена в безкрая.

Първа четвърт!

Още двадесет дни живот. И после…

Каква ли участ им се готви?

Той тръсна глава. Наистина, не се ли уплете лекомислено в тази авантюра, не замеси ли съвсем безразсъдно в нея и своите другари? Как можеше да повярва — сега свободен, силен… А след двадесет дни…

Атлиан, главната жрица на Свещената змия, напоследък изгуби покоя си. Потисната от необяснима меланхолия, тя ходеше умислена и разсеяна. Понякога пък я обхващаше диво желание да запее, да се смее и тя едва сдържаше тези непознати изблици на веселост, които сред печалните жители на Свещения град щяха да зазвучат като чудовищно светотатство.

Навярно беше болна. Някаква неизвестна болест, срещу която оставаше безсилна горчивата кора от дървото на здравето. Не беше треска, при все че страните й бяха поруменели повече, очите й блестяха с трескава влажност, а сърцето й биеше учестено.

Забраниха й да се движи из града, когато има чужденци, затова тя посрещаше сама изгрева на слънцето в малкото капище над скрития в земята Храм на змията.

А в това време народът се бе струпал край гигантската пирамида на слънцето в центъра на града. Над каменните сгради се носеше химнът на слънцето. Амазонките призоваваха своя ПРЪВ бог и създател, приканваха гола се яви пак над света, литнал върху златната си ладия, да пръсне злите сили на мрака.

И ето първите лъчи плиснаха топлата си руменина върху каменните изваяния на десетте слънчеви синове, които стояха на вечна стража край бащиния си храм.

Човешкият хор извиси глас в неудържимо ликуване.

Но после, сякаш изплашен от собствения си изблик на радост, бавно затихна. Замря.

Замря в неподвижно очакване, с прострени напред длани и жрицата Атлиан, коленичила пред златния идол на Змията.

И отново настана чудото. Всекидневното, вечноповтарящо се чудо. Каменните синове на слънцето подхванаха прекъснатия псалом, запяха тихо през стиснати устни, вдигнали очи към небето. Песента им се усилваше, звучеше, ехтеше над смълчаното множество и се възнасяше нагоре към божествения носител на светлината и живота.

После каменният хор притихна. Синовете на слънцето се смълчаха, потънаха в своето сурово величие, за да наберат сили за новия псалом при Следващия изгрев. Загадъчни и надменни.