Петър Бобев - Жрицата на змията

Високо горе, над главата на седналата каменна фигура, досущ подобна на статуята, която лежеше над Синия бряг, и на пеещата статуя от брега на Скритата река, светеше огромен златен диск, с очи, нос и уста от скъпоценни камъни.

Златният диск — символът на слънцето. С разперени коси — слънчевите лъчи.

А в краката на гранитния колос, огрян от неугасващия пламък на вечния огън, се издигаше другият символ на слънцето, символът на живота и светлината — златен кръст, обсипан с диаманти и изумруди.

Фернандо гледаше като безумен, с облещени очи. Той се приведе и пошепна в ухото на Камюс:

— Това си заслужава! Заслужава всичко преживяно. Само този кръст ни стига. Нищо повече! Нищо!

Ненадейно във въздуха затрептя отново странният език-свирене. Пленниците се огледаха. Не. Не бяха стражите. Те стояха до тях мълчаливи и безстрастни. Гласът идваше отсреща, откъм огромната статуя, която сякаш говореше с корема си.

Но скоро замълча. После извика по индиански:

— Утита, излез напред!

Изплашен, със стиснати устни, но незабравил гордата си стойка, индианецът пристъпи.

— Какво дириш тук, Утита? — запита гласът. — Забрави ли, че те очаква смърт?

Боян се ослуша. Особен глас. Приличаше на мъж, на престарял мъж. Но понякога така говорят и старици. Къде ли се криеше? Може би искаше да им внуши, че говори самият камък? Да ги смути в тази тайнствена атмосфера, да ги подчини. Навярно при невежите индианци, попаднали тук, това му се удава лесно. Сковава езиците им за цял живот. Мълчат.

Индианецът отговори:

— Утита не е забравил.

Старческият фалцет запита:

— Тогава защо наруши закона?

— Утита няма свой закон, няма свой живот. Животът му принадлежи на белия брат и на Белия шаман.

Гласът го прекъсна високомерно:

— Стига! Ти знаеш и ще умреш с тях!

Фернандо не се стърпя:

— Защо трябва да умрем? Какво сме ти сторили?

Гласът млъкна. Затихна цялата зала. След малко отново проговори:

— От хилядолетия ние чакаме да дойдат при нас бели мъже с бради. Да дойдат от далечната страна, отвъд Голямата вода, от родината на моя народ. Чакаме ги да ни отведат обратно. Там, отдето сме дошли.

Бърза мисъл осени Фернандо.

— Това сме ние! — радостно извика той. — Ние идваме отвъд Голямата вода, ние, белите мъже с бради.

Небръснатите им лица показваха, че това не са лица на голобрадите червенокожи.

— Не! — отсече гласът. — Не сте от моя народ. Аз ви изпитах. Вие не разбрахте свещения език на прадедите, с който посрещаме всеки чужденец. Вие знаете само езика на низшите, на тези отдолу. А никой низш няма право да се яви в Свещения град непозван. И ако дойде, умира.

Боян се заслуша в гласа. Жесток, изпълнен с безпощадна решителност, несвикнал на възражения — и в същото време надъхан със същата безнадеждна мъка, със същото отчаяние.

Тогава пристъпи Доналд Джексън.

— Аз не те виждам — рече той. — Но познавам. Ти си стар. Аз също не съм млад. Можем да си вярваме, да се изслушаме. Аз ти казвам — ние идваме като приятели, като братя. Кълна се в тоя кръст, който грее в подножието на каменния бог, и в тоя, който е окачен на гърдите ми.

Той извади черния си мисионерски кръст и го целуна.

Тайнственият глас възрази спокойно:

— Страннико, не скверни себе си и мен с лъжлива клетва. Когато идват приятели, оставят оръжието си у дома. А вие убихте мои хора.

Доналд Джексън се извърна смутен.

— Не сме убивали.

Тогава Фернандо побърза да отклони обвинението.

— Може да сме убили някого. Не знам, не видях. Чо те почнаха първи. Вие няма ли да се защищавате, ако ви нападнат? Преследваха ни диваци.

— А нашето предупреждение? — подметна гласът. — Стрелата с коса?

Фернандо прие учуден вид.

— Не го разбрахме.

— Утита не ви ли каза?

Боян не се стърпя повече.

— Чуйте! — намеси се той. — Утита наистина ни каза. Но ние целяхме тъкмо това — да се срещнем с вас, да се сприятелим, да поживеем при вас. Да изучим вашата мъдрост. Да споделим с вас и нашите знания…

— Мълчи! — прекъсна го гневно гласът. — Сладкодумни са вашите уста. Сладкодумни, но лъжливи. Не ви искаме! Не щем приятелството ви! Добре си живеем и без вас. По-далеч от вас, омразни измамници, коварни и ненаситни!

— Отде ни познаваш, та говориш така? — обади се Боян.

Гласът изкрещя:

— Идвали са и други като вас. Донасяли са ни само зло. Зло и проклятие. Проклятие — от първата среща на моя народ с вашия. Познавам алчните ви сърца. Знам какво ви води тук. Не нужда за приятелство, не жажда за знания, а хищна алчност. Примамва ви жълтият метал. Не виждам ли как святкат очите ви! Търсите само него. За вас не съществува нищо друго — ни чест, ни вярност, ни приятелство, ни любов. Виждали сме ви как побеснявате, как се избивате взаимно за този прост метал. Глупци! Нима не знаете, че от него няма никаква полза. Нищо не става от него — ни брадва, ни копие, ни щит. Мек, негоден. Само за облицовка на стените вместо камък и за съдове вместо глина.